Той паркира, изключи двигателя и смаяно я изгледа:
— Не може да бъде! Ще си вземеш няколко дни отпуска, без да те принуждавам, така ли? И си съгласна да предприемеш пътуване в космоса, без да те дрогирам!
— Казах, че с удоволствие ще те придружа, но ако ще ме вземаш на подбив, то…
— Не говори. — Той се наведе и я целуна по устните. — Престани да се цупиш, скъпа. Ще отложа пътуването, за да заминем заедно.
— Добре. Съгласна съм. — Ив слезе от колата и се протегна. — Погледни онези жълти цветя… как се казваха?
— Нарциси — усмихна се Рурк и хвана ръката й. — Те показват, че пролетта е настъпила, скъпа Ив.
— Най-сетне и аз мога да се порадвам на хубавото време, досега не забелязвах, че зимата е свършила.
Тя не пусна ръката му, докато вървяха по коридора и влязоха в малката болнична стая.
Лицето на Уебстър беше загубило жълтеникавия оттенък, но той не изглеждаше в цветущо здраве. Беше пребледнял като платно или по-точно като бинтовете, с които беше превързан.
Доброто настроение на Ив се изпари, като видя, че раненият дори не помръдва.
— Нали са ти съобщили, че е дошъл в съзнание? — прошепна.
В този момент клепачите на Уебстър потрепнаха, той отвори очи. Отначало погледът му беше замъглен като на човек, събуждащ се от дълбок сън, или на тежко болен. Постепенно очите му се фокусираха и в тях проблеснаха закачливи пламъчета.
— Хей! — прошепна толкова тихо, че Ив се наведе, за да го чуе. — Не трябваше да водиш и кучето пазач. Прекалено немощен съм, за да те свалям.
— Ухажването ти не ме притеснява.
— Знам, но ми се щеше да е обратното. Благодаря за посещението.
— Не си въобразявай, че съм дошла специално за теб. Болницата ми е на път…
Уебстър се засмя, смръщи се от болка и се задъха.
— Да знаеш, че съм ти сърдита. Не подозирах, че си толкова глупав. — Тя говореше толкова сериозно, че Уебстър отново недоумяващо впери поглед в нея. — Защо реши, че няма да се справя сама? Че ми е притрябвал някакъв малоумник от „Вътрешно разследване“, който решава да се прави на герой и се изтъпанчва пред въоръжения убиец!
— Права си — отвърна Уебстър и иронично добави: — Бог знае как ми хрумна да те придружа.
— Ако беше останал детектив, който ежедневно се сблъсква с престъплението и знае какво да очаква, вместо да затлъстяваш и да затъпяваш от канцеларска работа, сега нямаше да лежиш тук. Щом се вдигнеш на крака, ще уредя да те вземат обратно в болницата.
— Много ти благодаря. С радост ще очаквам този момент. Хванахте ли Клуни? Тук крият всички новини от мен.
— Не, изплъзна ни се.
— Мамка му! — Уебстър отново затвори очи. — Вината е моя.
— Престани да дрънкаш врели-некипели. — Тя се приближи до малкия прозорец, сви юмруци, и невиждащо се загледа навън, докато се мъчеше да се успокои.
Рурк застана до леглото и промълви:
— Благодаря.
— Няма защо.
Повече думи не им бяха необходими.
— Арестувахме Рикер — продължи Ив, без да се обърне, но гласът й подсказваше, че гневът й започва да стихва. — Снощи го задържахме.
— Какво? Как? — Уебстър се помъчи да седне в леглото, но дори не успя да вдигне глава. Затова пък изруга цветисто.
— Историята е доста дълга, друг път ще ти я разкажа от игла до конец. Важното е, че този път на подсъдимата скамейка ще застане не само той, ами и неговият адвокат, както и поне дузина от приближените му.
Тя се обърна и се върна до леглото.
— Както изглежда, Рикер ще прекара остатъка от живота си в затвор за душевноболни, а ние ще разбием престъпната му организация.
— Ще ти помогна. Разреши ми да се включа в издирването на информация. Работата с компютъра няма да ми навреди. Ще полудея, ако стоя със скръстени ръце!
— Престани, късаш ми сърцето. — Тя сви рамене. — Обещавам да си помисля.
— Не си придавай важности, знам, че ще се съгласиш, защото ме съжаляваш. — Уебстър се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях. — Искам още сега да си изясним нещо, за да си спестим бъдещи недоразумения. Вече съм на път да преодолея чувствата си към теб.
— Благодаря за откровеността. Признавам, че ще бъда по-спокойна.
— Аз също. Жалко, че го разбрах след като едва не ме изкормиха. След като излезе от кома, човек вижда нещата от друг ъгъл. — Личеше си, че едва държи очите си отворени, но се насили да се пошегува: — Тук докторите не се скъпят да раздават наркотици.
— Гледай да си починеш. Когато колегите разберат, че си по-добре, няма да се отървеш от посетители. Ще са ти необходими много сили.
— Почакай… — Той вече заспиваше. — Последен въпрос — идвала ли си и преди?
— Преди какво?
— Нямам време за увъртания, Далас. Идвала ли си тук? Говорила ли си ми?