Тя също се обърна и огледа положението на трупа, кръвта, изпръскала стената.
— Престъпникът го удря и главата му се блъска в огледалото. Погледни порезните рани по лицето му — прекалено дълбоки са, за да бъдат причинени от летящи стъклени парчета. Жертвата съумява да се обърне, тогава убиецът нанася втория удар, който попада върху челюстта и е толкова силен, че човекът се завърта отново. Вкопчва се в полиците, търсейки опора, бутилките политат на пода. В този момент идва смъртоносният удар, който е счупил черепа му като яйчена черупка.
Тя отново клекна до трупа и продължи:
— Престъпникът е налагал с бухалката безжизненото тяло, после е причинил истински погром в заведението. Не съм сигурна дали го е направил в пристъп на ярост, или за да инсценира обир. Важното е, че е запазил достатъчно самообладание, та преди да си тръгне се е върнал зад бара да огледа „работата“ си. Тук е захвърлил и бухалката, която вече не му е била необходима.
— Значи сте на мнение, че е искал да инсценира грабеж, извършен от наркоман, който е убил под влияние на дрогата.
— Да. Или пък убитият е бил кръгъл глупак, а аз съм си съставила погрешно мнение за него. Засне ли трупа от всички ъгли, Пийбоди?
— Да, лейтенант.
— Да го обърнем.
Ив потръпна от звука, който издаваха натрошените кости — сякаш преобръщаха чувал със счупени чинии.
— Да му се не види! — възкликна. — Само това липсваше! — посегна да извади от локвата със съсирваща се кръв документа за самоличност на мъртвеца. Избърса с палец снимката и значката и промълви: — Бил е от полицията.
— Какво, ченге ли? — Пийбоди пристъпи към трупа. Внезапно настъпи мъртвешка тишина. „Метачите“ и полицаите, занимаващи се с огледа на местопрестъплението, млъкнаха и сякаш се вкамениха. Обърнаха се към Ив и зачакаха.
— Детектив Тадж Коли — прочете тя на глас и се изправи. — Бил е наш колега.
Пийбоди прекоси залата, като внимателно стъпваше по пода, осеян със стъкла, и се приближи до Ив, която наблюдаваше как прибират в чувал тленните останки на детектив Тадж Коли, за да ги закарат в моргата.
— Получих най-важните сведения за него, лейтенант. Работил е в отдела за „Борба с наркотиците“ в 128-и участък. От осем години е в полицията, преди това е служил в армията. Трийсет и седем годишен, женен, с две деца.
— Откри ли нещо гнило в досието му?
— Не, лейтенант. Чист е.
— Интересно дали е работил тук под прикритие, или е използвал свободното си време да подпомогне доходите си. Елиът, искам всички дискове от охранителните камери.
— Няма нито един! — Колегата на Ив забързано се приближи, лицето му беше изкривено от гняв. — Камерите са покривали всяко ъгълче от клуба, но мръсникът е взел дисковете и ни е оставил с празни ръце.
— Заличил е следите си! — Ив сложи ръце на кръста си и се огледа. Клубът беше изграден на три нива — на едното беше сцената, на другите бяха разположени двата дансинга, а стаите, където всеки клиент можеше да се уедини с избраната от него партньорка, заемаха горния етаж. За цялостно наблюдение са инсталирани поне дванайсет камери, ако не и повече. Изваждането на всички дискове със записите би отнело доста време. — Знаел е къде са разположени камерите или е гений в областта на охранителната технология. Прах в очите — промърмори. — Погромът е само да ни заблуди. Престъпникът не е бил дрогиран психопат, а човек, който се владее, който знае какво прави. Пийбоди, провери кой е собственик на заведението, кой е управителят. Интересуват ме и всички останали, които работят тук.
— Лейтенант! — Един от „метачите“ се приближи до Ив и раздразнено поясни: — Отвън чака някакъв цивилен.
— Отвън има много цивилни. Важното е да си останат там и да не ги допускаме до местопрестъплението.
— Знам, лейтенант. Но този настоява да разговаря с вас. Твърди, че е собственик на клуба и…
— Какво? Да не си глътна езика?
— Ами… каза, че сте негова съпруга.
— „Рурк Ентъртеймънт“ — провъзгласи в този момент Пийбоди, която четеше данните от портативния си компютър. Плахо се усмихна на Ив и добави: — Предположете кой е собственик на „Чистилището“!
— Трябваше да се досетя. — Ив примирено въздъхна и тръгна към външната врата.
Той изглеждаше както преди два часа, когато се бяха разделили, за да се заемат със служебните си ангажименти. Ив неволно си каза, че никога не е виждала по-красив мъж. Върху черния си костюм беше наметнал палто, което се развяваше от вятъра. Лицето му на поет и грешник беше обрамчено от буйната му черна коса. Носеше тъмни очила, които му придаваха загадъчен вид и подчертаваха изящните му черти. А когато ги свали, искрящите му сини очи се впериха в лицето на Ив. Пъхна очилата в джоба си и повдигна вежди: