— Клиентът ми не знае какви са били мотивите ви.
— Вашият клиент е боклук и това не е първото му прегрешение. Лежал е в затвора за побой, за незаконно притежаване на оръжие, за нападение, при което е причинил смъртта на жертвата. Не защитавате невинен младеж, Канарди. Обещавам ви, че този път на клиента ви няма да му се размине. Предполагам, че ще прекара поне двайсет и пет години в междупланетна наказателна колония без право на помилване. Никога не си предприемал пътуване в космоса, нали, приятелю? — Тя широко се усмихна. — В сравнение със затвора на космическата станция килиите в тукашните затвори изглеждат като апартаменти в луксозен хотел.
— Очаквахме, че ще окажете натиск — обади се адвокатът. — Клиентът ми няма какво повече да каже.
— Вярно, че досега говори като латерна. Хей, приятел, нима си съгласен Рикер да те жертва, за да спаси кожата си? Мислиш ли, че му пука дали ще гниеш двайсет и пет години зад решетките?
— Лейтенант Далас! — намеси се Канарди, но Ив продължи да говори, без да откъсва поглед от лицето на задържания. Видя как в очите му се промъква страх.
— Нямам ти зъб, Луис. Ако искаш да се спасиш, бъди откровен с мен. Кой ти нареди да ме преследваш? Кажи ми името му и ще се отървеш по-леко.
— Край на разпита! — отсече Канарди и се изправи.
— Какво ще кажеш, Луис? Искаш ли да приключим разпита? Искаш ли да подпишеш присъдата си? Толкова ли щедро ти плаща твоят шеф, че да се съгласиш да прекараш следващите двайсет и пет години в малка килия с тесен нар и да бъдеш под денонощно наблюдение? Повярвай, камерите ще те следят дори когато пикаеш. В онзи затвор няма излишен лукс, Луис. Не обръщай внимание на приказките на политиците, че затворниците се превъзпитават в местата за лишаване от свобода. Изпращат ги там, за да бъдат наказани, приятелю.
— Не отговаряйте, господин Луис — отново се намеси адвокатът. — Разговорът ни приключи, лейтенант. Настоявам клиентът ми да упражни правото си да даде показания в съда.
— Разбира се. — Ив стана. — Жестоко се лъжеш Луис, ако си мислиш, че този лъжец със скъп костюм те защитава.
— Не разговарям с ченгета и с фусти — изломоти Луис и се ухили, ала Ив отново видя страха в очите му.
— Значи няма никаква надежда да контактуваш с мен. — Тя повика полицая от охраната и му нареди: — Заведи този боклук в килията му. Приятни сънища, Луис. — Запъти се към вратата, но се обърна и подхвърли: — Не ти пожелавам лека нощ, Канарди. Чувала съм, че акулите не спят.
Ив тръгна по коридора и влезе в залата за наблюдение, откъдето Уитни и Пийбоди бяха наблюдавали разпита.
— Делото срещу четиримата ще се гледа утре сутринта в девет — предупреди я командирът. — Канарди и колегите му упражниха натиск върху съдията за предварителен разпит на обвиняемите.
— Няма страшно, все пак нашите момчета ще нощуват в ареста. Отново ще притисна Луис. Предлагам той последен да влезе в съдебната зала, за да имам повече време да го обработя. Сигурна съм, че ще се огъне.
— Съгласен съм. Позволи ми един въпрос, лейтенант, посещавала ли си извънпланетен превъзпитателен център?
— Не, но съм чувала, че условията там са ужасни.
— Направо са кошмарни. Навярно и Луис е чувал страховитите истории. Съветвам те утре сутринта да продължиш в същия дух. А сега се прибери вкъщи и се постарай да поспиш.
— Ако бях на мястото на задържания — каза Пийбоди, когато остана насаме с началничката си, — досега щях да издам и майчиното си мляко. Наистина ли могат да го изпратят за двайсет и пет години в наказателна колония?
— Разбира се. Най-сурово наказание очаква всеки, който създава неприятности на ченге. Луис също го знае и цяла нощ ще мисли по въпроса. Искам те тук в шест и половина. Ще го подхвана рано-рано, а ти само ще наблюдаваш отстрани със сурово изражение.
— Много обичам да се преструвам на безсърдечна. У дома ли си отивате? — добави тя. Знаеше, че много често началничката й я отпраща и остава на работното си място.
— Да, прибирам се право вкъщи. Жадувам да се изкъпя след контакта си с тези боклуци. Искам те тук в шест и половина, Пийбоди.
— Слушам, лейтенант.
Ив не беше вечеряла и с раздразнение установи, че неизвестният крадец на шоколадчета е открил и новото й скривалище. Тя примирено въздъхна и отхапа от ябълката, която някой беше забравил в хладилника.
Все пак успя да залъже глада си дотолкова, че когато се прибра у дома, жадуваше повече за горещ душ, отколкото за храна. Изпита известно разочарование, тъй като Съмърсет не изникна като призрак във фоайето и я лиши от удоволствието да се заяде с него.