— Ще се провалиш, Далас. Този човек е като дим, понесен от вятъра — непрекъснато променя посоката си и бързо изчезва.
— Хайде на бас, че ще го вкарам зад решетките — подхвърли Ив и се заизкачва по стъпалата.
„Ще следя всяка твоя стъпка — помисли си Надин. — И ще се тревожа да не ти се случи нещо лошо.“
Ив влезе във фоайето на сградата на съда и примирено въздъхна, като видя опашките, които се извиваха на пропусквателните бариери, където влизащите в залата се проверяваха за оръжие. Добре че пред бариерата, предназначена за полицейските служители и членовете на градската управа, опашката беше най-къса. Тъкмо когато премина през детектора, настъпи невъобразима суматоха.
Ив чу виковете, разнасящи се от втория етаж. Там се намираше залата, в която щеше да се гледа предварителното дело срещу Луис и съучастниците му. Сърцето й се сви от лошо предчувствие. Изтича нагоре по стълбите и си проби път сред тълпата.
Луис лежеше в коридора. Лицето му беше добило сивкав оттенък, очите му бяха забелени.
— Вървеше си най-спокойно и изведнъж падна — провикна се някой. — Повикайте линейка!
Ив изруга и приклекна до Луис.
— Госпожо, отдръпнете се — нареди униформен полицай.
— Аз съм лейтенант Ив Далас! Този човек е свидетел по важно дело!
— Извинете, лейтенант, не ви познах… Вече повиках линейка.
— Не виждаш ли, че не диша? — сопна се. Тя възседна Луис, разкопча ризата му и започна да му прави изкуствено дишане. — Накарай всички да се отдръпнат. Разчисти терена от зяпачи! — изкрещя и отново се зае с процедурата, макар да знаеше, че усилията й са напразни.
Прекрати усилията си едва когато екипът на „Бърза помощ“ пристигна и лекарят обяви, че Луис е мъртъв. Изправи се и извика полицая:
— Искам да знам какво се е случило от мига, в който изведохте задържания от килията.
— Не се случи нищо особено — намръщи се униформеният. Страхуваше се, че ще го обвинят в несправяне със служебните задължения само защото някакъв престъпник е получил инфаркт. — Съгласно нарежданията на подсъдимия бяха поставени белезници, после го докарахме тук.
— Кой още беше в колата?
— Партньорът ми. Беше ни наредено лицето да няма контакт с другите заподозрени. Прекарахме го през детектора, после се изкачихме на втория етаж.
— Значи не сте използвали охранявания асансьор.
— Не, лейтенант — малко гузно отвърна униформеният. — Имаше голяма опашка, затова се качихме по стълбите. Задържаният беше кротък като агънце и не ни създаде никакви неприятности. Адвокатът му вече беше дошъл, но ни помоли да изчакаме, докато приключи консултацията си с друг клиент, която провеждаше по видеотелефона. Отдръпнахме се встрани, после подсъдимият залитна, строполи се на земята и се хвана за гърдите, като че не му достигаше въздух. Партньорът ми се наведе над него, а аз се опитах да задържа на разстояния любопитните. След няколко секунди дойдохте вие.
— От кой полицейски район си… — Тя погледна табелката с името му и добави: — … полицай Хармън?
— Работя в Централното управление, отдел „Охрана и безопасност“.
— Кой се е приближил до заподозрения?
— Никой, лейтенант. Аз вървях от едната му страна, партньорът ми от другата, както го изисква правилникът.
— Не може да бъде! Нима твърдиш, че никой не се е приближил до арестувания?
— Никой, лейтенант. Вярно е, че на пропусквателната бариера имаше опашка, но никой не е разговарял с този човек, нито се е доближавал до него. Само партньора ми го спряха и го попитаха къде се намира залата, където се гледат гражданските дела.
— Човекът, който помоли за указания, доближи ли се до Луис?
— Ами… всъщност беше жена, лейтенант. Изглеждаше много разтревожена и ни спря, докато минавахме покрай нея.
— Успя ли да я разгледаш, Хармън?
— Беше на около двайсет години, руса, със сини очи. Видях в очите й сълзи, лейтенант, макар че се мъчеше да се овладее. Цялата трепереше, дори изпусна чантата си и вещите й се разпиляха на пода.
— Обзалагам се, че с твоя партньор сте се надпреварвали кой да й помогне да ги събере.
В тона й се долови зловеща нотка и Хармън започна да се досеща, че нещо не е наред.
— Лейтенант, това ни отне не повече от десет секунди — заоправдава се, — а задържаният беше с белезници и въобще не го изпуснахме от поглед…
— Позволи ми да ти покажа нещо, Хармън — прекъсна го тя, — тъкмо ще го споделиш с партньора си. — Направи знак на медиците да се отдръпнат, отново клекна до трупа и продължи: — Погледни отблизо. Виждаш ли червеното петънце? Там е сърцето.