„Подсказва ми го интуицията“ — мислеше си тя, когато отново седна зад волана на колата си. Само че вече не се доверяваше на интуицията си.
В съзнанието си пазеше списък на хората, които Макнаб разследваше. На всеки два часа младежът й съобщаваше от кои полицаи са отпаднали всички подозрения, върху репутацията на кои още тегне съмнение.
Тъй като полицейското управление беше по-близо, отколкото домът й, където работеха сътрудниците й, тя отиде в канцеларията си, въведе в компютъра новите данни и имена и провери вероятностите. Както и да комбинираше сведенията, не откри нищо конкретно, което не я изненада. Налагаше се да проникнат по-дълбоко в живота на заподозрените. Всеки оправдан ще сваля част от бремето на плещите й.
Знаеше какво означава това — да позволи на хрътките от отдела за „Вътрешно разследване“ да оскърбят колегите й. Доказването на невинност не премахваше горчилката от обидата да бъдеш заподозрян.
Невъзможно бе да проникне по-дълбоко, без да уведоми „Вътрешно разследване“. Освен ако… Ако използва нерегистрираните и незаконни компютри на Рурк. Невъзможно беше да го стори без негова помощ, не притежаваше неговите познания.
Само че не можеше да потърси помощта му, след като беше вдигнала скандал и бе заявила, че не желае той да си пъха носа в работата й.
Прилепи длани до слепоочията си и без изненада, дори с удоволствие установи, че започват да пулсират. Ако я заболи глава, ще има причина да се чувства нещастна.
Реши да се прибере вкъщи. Докато шофираше, отново видя рекламното табло с изпълнението на Мейвис. Импулсивно включи видеотелефона и се обади на певицата, макар да се съмняваше, че ще я намери у дома.
— Ало? Хей, Далас, радвам се да те видя!
— Знаеш ли какво гледам в момента?
— Гол и еднорък пигмей.
— Да му се не види! Позна! По-късно отново ще ти позвъня.
— Почакай! — Мейвис се изкиска и наклони глава, сякаш искаше да види какво гледа приятелката й. — Хайде, кажи ми. Не измъчвай любопитството ми.
— Любувам се на твоето изображение, което е милион пъти увеличено и украсява площад „Таймс“.
— О, жестоко е, нали? Направо е върхът! Все си намирам повод да мина оттам и да му се полюбувам. Идва ми да разцелувам мъжа ти и дори да му пусна език. Леонардо твърди, че предвид извънредните обстоятелства няма нищо против, обаче ми се щеше да поискам и твоето разрешение.
— Рурк може да целува, когото пожелае. Не съм му опекун!
Мейвис така повдигна вежди, които в момента беше обагрила в пурпурен цвят, че стигнаха чак до косата й, боядисана в къпиново.
— О, долавям, че нещо не е наред. Скарали ли сте се?
— Не. Да. Не… Да му се не види, не знам какви са отношенията ни, Рурк разговаря с мен само служебно. Ти… всъщност няма значение.
— Какво? — Внезапно певицата закри с длани монитора и зашепна на някого, който беше извън обсега на видеото. После отдръпна ръце и продължи: — Извинявай, но Леонардо трябваше да ми пробва нов сценичен костюм. Слушай, защо не се отбиеш у дома?
— Виждам, че си заета. Не искам да ти преча.
— Глупости, ти никога не ми пречиш. Хайде, Далас, вече не стъпваш в бившия си апартамент. Щом си на площад „Таймс“, значи се намираш на една крачка от нас. Тъкмо се канех да си приготвя коктейл. Идвай, чакаме те с нетърпение.
— Не искам — започна Ив, но екранът потъмня — приятелката й беше прекъснала връзката. Понечи отново да й се обади и да й каже, че няма да отиде, но си спомни студеното отношение на Рурк, безразличието му. Сви рамене и промърмори: — Какво пък, ще се отбия за няколко минути при Мейвис.
Десета глава
Мейвис Фрийстоун и любовникът й Леонардо се бяха настанили в апартамента, който едно време обитаваше Ив.
Докато се изкачваше по стълбите, тя с насмешка си мислеше колко се е променил животът й за една година. Допреди дванайсет месеца се задоволяваше с мизерно обзаведено жилище, а автоготвачът й почти никога не беше зареден. Отказваше да признае, че животът й е скучен и предпочиташе да се самозалъгва, че не обича празненствата и развлеченията. Но едва когато се запозна с Мейвис, осъзна колко сиво е ежедневието й. Всъщност певицата беше толкова ексцентрична, че в сравнение с битието й дори пътуването до пръстена на Сатурн изглеждаше скучно и банално.
Веднага щом Мейвис отвори вратата, Ив беше поразена от ярките цветове. Сякаш всички багри на дъгата бяха използвани при грима, боята за коса и дрехите на певицата, но колкото и да е странно, ефектът беше поразителен.
Дневната беше като опакована с платове. Навярно някои служеха като драперии, други бяха недовършени проекти на Леонардо. Изтърбушеният диван, който Ив беше завещала на приятелката си, беше покрит с яркорозова материя, която проблясваше като шлифовано стъкло. Върху него бяха подредени множество възглавнички с ярки калъфки, а на пода вместо килимчета бяха разхвърляни рокли.