Взе я в прегръдките си. Тя отпусна глава на рамото му и прошепна:
— Толкова бях самотна.
— Аз също. — Рурк я целуна и сякаш светът му възстанови равновесието си. — Липсваше ми, Ив.
— Няма да допусна работата да провали брака ми.
— Не бой се. Двамата заедно ще се справим. — Отново я привлече към себе си и я целуна по устните. — Признай обаче, че така животът е много по-интересен.
Тя въздъхна и се отдръпна:
— Знаеш ли, че изчезна?
— Какво?
— От два дни имам леко главоболие, а сега изчезна като по магия. Ти го прогони.
— Скъпа моя, никога не си се изказвала толкова… поетично. Много си трогателна.
— Голяма сладурана съм, нали? Подозирам, че с внезапното си нахлуване провалих сделката ти за „Грийн Спейс“.
— Какво са неколкостотин милиона долара в сравнение със спечелването на твоето благоволение? — Щеше да продължи да я дразни, но като видя колко е нещастна, побърза да добави: — Пошегувах се. Преговорите не са пропаднали.
— Радвам се, че възвърна чувството си за хумор. За съжаление трябва да тръгвам — имам много работа. Но по-късно ще се видим. Дано не държиш да продължим разговора за селскостопанската продукция на компанията „Грийн Спейс“.
— Мисля, че изчерпахме този въпрос.
— Слава богу. Слушай, макар че и двамата сме се разнежили, все пак ми е трудно да го кажа: моля те за помощ. Както ти си знаеш… разбираш за какво намеквам, нали?
— Лейтенант, подобри ми настроението!
— Очаквах да го кажеш. За разлика от теб аз съм в отвратително настроение — мразя да ти искам услуга.
Комуникаторът й избръмча. Тя го извади от джоба си и изслуша нареждането на заместника на Уитни веднага да отиде в Кулата.
— Прието — каза, после се обърна към Рурк: — Започва следващият рунд.
— Залагам на теб, скъпа.
— Аз също. — Тя се повдигна на пръсти, страстно го целуна, тръгна към вратата, но си спомни нещо и се обърна. — Между другото, шампионе, надявам се да замениш с друга счупената лампа в кабинета ми.
Когато влезе в Кулата, беше в повишен дух и готова за сражението. Тук беше царството на полицейския началник Тибъл, който управляваше справедливо, макар че понякога беше доста безмилостен.
Мнозина от подчинените му се страхуваха от него. Ив го уважаваше.
— Лейтенант Далас. — Тибъл стоеше пред бюрото си, а позата му й напомни за Рурк. Като стоеше прав, сякаш упражняваше контрол върху присъстващите и върху положението. Направи й знак да седне между Уитни и капитан Бейлис от „Вътрешно разследване“. Рот седеше от другата страна на Бейлис, а до нея се беше настанил Фийни.
— Ще започнем с информацията относно разследването на служителите от 128-и участък и по-специално от отдел „Борба с наркотиците“.
— Сър — прекъсна го Рот, — държа да отбележа, че въпросното разследване се провежда без моето знание.
— Ще имаме предвид забележката. Известно ви е обаче, че от „Вътрешно разследване“ имат право да действат, без да уведомят началника на съответния участък. Но — продължи той и намръщено се втренчи в Бейлис — като са пропуснали да докладват на командира и на мен за операцията, са превишили правата си.
— Сър! — Бейлис скочи на крака, но полицейският началник му направи знак да седне.
„Браво! — мислено го похвали Ив. — Постави гадния плъх на мястото му!“
Човекът от „Вътрешно разследване“ се подчини, но лицето му пламна и той разпалено заговори:
— Сър, много добре знаете, че ни е разрешена известна свобода, когато операцията изисква секретност. Тъй като събраната информация подсказваше, че в полицията има случаи на корупция, решихме за разследването да бъдат известени внимателно подбрани хора от нашия отдел.
— Ясно. — Тибъл се облегна на бюрото, а Ив едва прикри доволната си усмивка. — Позволено ли ми е да попитам кой е взел въпросното решение, капитане?
— Обсъдих го с неколцина офицери от нашия отдел.
— Разбирам. Наговорили сте се да пренебрегнете по-висшестоящите, така ли?
— Да, сър — надменно заяви Бейлис. — Разполагахме със сведения, които подсказваха, че престъпниците имат информатори сред висшия персонал. Ако информирахме другите отдели, щяхме да обречем разследването на провал.
— Да разбирам ли, че подозирате командир Уитни?
— Не, сър.
— Може би аз съм обект на вашето разследване.
Бейлис понечи да отговори, но замълча, за да обмисли думите си.
— Сър, вече не сте заподозрян… — промърмори.
— Вече не — довърши Тибъл с меден глас. — Камък ми падна от сърцето, капитан. Питам се защо, след като сте установили, че ние с Уитни сме извън подозрение, не сте благоволили да ни уведомите за тайната операция.