— Мислите, че е избягал, така ли?
— Нищо не мисля. Важното е, че тук го няма — тросна се Ив. — Побързай, Пийбоди. Аз ще огледам работното му помещение.
Кабинетът се намираше на първия етаж. Когато го откри, Ив вече си беше съставила мнение за начина на живот на семейство Бейлис. Къщата беше добре обзаведена, но обстановката бе някак безлична. Всяко нещо беше на мястото си и атмосферата беше доста потискаща.
Съпрузите очевидно не спяха заедно. Доказателство за това беше стаята в дъното на коридора, която представляваше типичен дамски будоар. Тоалетката с голямото огледало заемаше почти цялата стена, двата големи дрешника бяха претъпкани с елегантни тоалети, а в чекмеджето на бюрото Ив намери луксозна хартия за писма. В горната част на всеки лист беше отпечатано името на госпожа Бейлис.
В кабинета на капитан Бейлис също цареше идеален ред, само един преобърнат стол и отворената кутия за дискове подсказваха, че домакинът е бързал да напусне къщата.
„Нервите му са опънати — помисли си тя. — Вече не е толкова предпазлив. От какво се страхуваш, Бейлис?“
Извади портативния си видеотелефон, съобщи на оператора от аерогарата, че извършва полицейско разследване, и поиска списъците на пътниците за Париж. Оказа се, че жена с тази фамилия не е пътувала в тази посока, но може би госпожа Бейлис бе купила билета на друго име.
Приближи се до вратата и повика Пийбоди. Сътрудничката й изтича нагоре по стълбата и извика, като едва си поемаше дъх:
— Ето какво открих!
Ив я изслуша и кимна:
— Добре. Ще поискаме допълнително разрешително. Свържи се с Фийни. Искам да огледа този компютър като под микроскоп. Бейлис е изтеглил информацията, но съм сигурна, че Фийни ще открие нещо, което да ни помогне. На теб възлагам да претърсиш къщата сантиметър по сантиметър.
— Слушам, лейтенант. А вие къде отивате?
— На плаж — отвърна началничката й.
Седемнайсета глава
Ив провери дали предпазният й колан е закопчан и едва устоя на желанието да затвори очи.
— Знаеш ли, всъщност не бързам толкова — промълви.
Рурк, който умело пилотираше новия модел автомобил „земя-въздух“, произведен от неговата компания, иронично вдигна вежда:
— Когато ме помоли да те закарам, твърдеше точно обратното.
— Не подозирах, че изгаряш от желание да изпробваш новата си играчка. Господи! — възкликна тя, като неволно погледна надолу и видя океанския бряг. От тази височина разкошните вили и хотели изглеждаха като играчки. — Нарочно си се издигнал толкова високо, нали?
— Не, скъпа — усмихна се той. Знаеше, че съпругата му се страхува от височините и че ще се почувства по-добре, след като се приземят. Затова реши да включи двигателите на пълни обороти, за да постигне максимална скорост.
— Ще станем на пихтия, ако това чудо падне — избърбори Ив и се насили да мисли за друго. Напомни си, че пътуването до вилата на Бейлис щеше да й отнеме много повече време, ако използваше пострадалия си служебен автомобил. Дори да беше взела някоя от бързите спортни коли на Рурк, разстоянието беше прекалено голямо. Щеше да се забави, ако пътуваше по магистралата. Единственото разумно разрешение бе да помоли Рурк да я закара със самолет до там. Сега обаче съжаляваше за прибързаното си решение.
— Бейлис е бил изплашен — отбеляза тя, като се мъчеше да говори по-високо, за да не бъде заглушен гласът й от рева на мощните двигатели. — Отбил се е в къщата само за да вземе някакви дискети — кутията беше празна. Толкова е бързал, че дори не е програмирал отново домашния дроид.
— Само след няколко минути ще имаш възможност да го разпиташ. — Рурк издигна летящия автомобил на още по-голяма височина и направи завой.
Ив подозрително го наблюдаваше как управлява машината и как превключва на автопилот чрез устна команда до компютъра.
— Какво правиш?
— Провеждам изпитателен полет. Мисля, че новата ми играчка е готова за масово производство.
— Изпитателен полет ли? Масово производство… Какво искаш да кажеш?
— Това е само прототипът.
Ив пребледня като платно и прошепна:
— Значи досега никой не е летял с това чудо.
— Експериментът се оказа успешен, скъпа! — извика Рурк и широко се усмихна. Вятърът, нахлуващ през спуснатото странично стъкло, развяваше дългата му черна коса. — Вече падаме!
— Какво? — Тя се вцепени от страх.
— Приземяваме се, мила моя.
Ако беше сам, Рурк щеше да пикира, за да провери как машината реагира на управлението, но заради Ив продължи бавното спускане, докато се озова над шосето.