— Партньорите решиха, че в този момент е за предпочитане да се оттеглим, вместо да се провалим.
Мойра пламна.
— Не можеш да се оттеглиш, Ноа. Няма да се проваля.
— Опасявам се, че вече няма такъв вариант — отвърна той. — Защото решението беше взето. Що се отнася до нула седемстотин, тази сутрин официално уведомихме „Некст Джен“, че сме се оттеглили от проекта.
Той й подаде пакет.
— Ето новата ти задача. Днес следобед заминаваш за Дамаск.
Аркадин и Девра стигнаха до моста на Босфора, когато слънцето изгряваше. Докато слизаха от суровите, потънали в сняг планини, сваляха катове дрехи от себе си, а тук утрото беше ясно и топло. Яхти за разходка и заедно с тях огромни танкери пореха вълните на Босфора в различни посоки. Въздухът, свеж, влажен, наситен със соли и минерали, беше невероятно облекчение след сухата, тежка зима във вътрешността на страната.
През нощта спираха на всяка бензиностанция, западнал мотел или отворен магазин, търсейки Хайнрих, следващия куриер от мрежата на Пьотър.
Когато дойде ред на Аркадин да смени Девра, тя се премести на мястото до шофьора, опря глава на вратата и заспа дълбоко. В съня си тя беше кит, който плуваше в черна, ледена вода, в дълбините, където не проникваха слънчеви лъчи. Под нея имаше бездънна пропаст. Пред Девра стоеше тъмна фигура. Не знаеше защо, но, изглежда, беше наясно, че трябва да последва тази фигура, да я настигне и разпознае. Враг ли беше или приятел? От време на време гърлото и главата й се изпълваха със звук, който изпращаше през мрака. Но не получи отговор. Наоколо нямаше други китове, така че какво преследваше, какво искаше да открие толкова отчаяно? Нямаше кой да й помогне. Тя се уплаши. Ужасът й се засилваше все повече…
Остана затаен в нея и когато стресната се събуди в колата до Аркадин. Сивкавата светлина преди зазоряване, която пропълзяваше в пейзажа, правеше всяка форма непозната и смътно заплашителна.
Двайсет и пет минути по-късно те вече бяха в кипящото, шумно сърце на Истанбул.
— Хайнрих обича да прекарва времето си преди полета в Килиос, по плажовете в северните предградия — каза Девра. — Знаеш ли как да стигнеш до там?
Аркадин кимна.
— Районът ми е познат.
Те си проправиха път през Султанахмет, сърцето на стария Истанбул, после поеха по моста „Галата“, който се простираше над Златния рог, на север към Каракьой. В по-стари времена, когато Истанбул е бил познат като Константинопол, столица на Византийската империя, Каракьой е бил могъща генуезка търговска колония. Щом стигнаха средата на моста, Девра погледна на запад, към Европа, а после на изток, през Босфора, към Юскюдар и Азия.
Навлязоха в Каракьой със стърчащата над него каменна кула „Галата“ с конусовиден връх — тя беше един от паметниците, които заедно с Топкапъ сарай и Синята джамия се извисяваха в небето на съвременния град.
Килиос се простираше по брега на Черно море на трийсет и пет километра северно от Истанбул. През лятото беше известен плажен курорт, претъпкан от хора, които плуваха, хапваха в ресторантите, наредени покрай брега, купуваха си слънчеви очила и сламени шапки, приличаха се на слънцето или просто мечтаеха. През зимата там цареше тъжна атмосфера и плажът заприличваше на поизкуфяла важна дама. В тази огряна от слънцето сутрин, под синьото, безоблачно небе имаше хора, които се разхождаха по брега — млади влюбени, хванати за ръце, майки с малки деца, които се смееха и тичаха към водата, а после побягваха назад, като крещяха от страх и удоволствие, когато морската пяна се разбиваше близо до тях. Един старец седеше на сгъваемо столче и пушеше крива, свита на ръка цигара, от която излизаше зловоние като от комин на цех за щавене на кожи.
Аркадин паркира колата, излезе и се протегна след дългото шофиране.
— Ще ме познае още щом ме види — каза Девра, без да помръдне. Тя описа подробно Хайнрих. Точно преди Аркадин да тръгне към плажа, Девра добави: — Обича да си топи краката във водата. Казва, че това го заземява.
Долу на плажа беше достатъчно топло и мнозина бяха свалили връхните си дрехи. Един мъж на средна възраст, гол до кръста, седеше със свити колене, обърнал лицето си към слънцето като хелиотроп. Деца копаеха пясъка с жълти лопатки с картинки на канарчето Туити и го изсипваха в розови пластмасови кофички, нашарени с образа на прасенцето Петуния. Двама влюбени бяха спрели на брега, прегръщаха се и страстно се целуваха.
Аркадин продължи нататък. Точно зад тях на прибоя стоеше бос мъж. Панталоните му бяха навити; обувките, с пъхнати в тях чорапи, бяха оставени наблизо на пясъка. Той се взираше в далечината, осеяна с танкери, малки като части от лего, които бавно напредваха по синия хоризонт. Описанието на Девра беше не само подробно, беше точно. Мъжът на прибоя беше Хайнрих.