Сорая вдигна поглед от бледожълтия си чай.
Кики се усмихна и поклати глава. В тази тъмночервена рокля и вдигната къдрава коса, с обиците от ковано злато, които висяха на ушите й, тя изглеждаше по-царствена, по-чуждоземна от всякога. Извисяваше се над всички в чайната поне с петнайсет сантиметра.
— Знам, че трябва да кажа на Дерон — промълви Сорая. — Просто не знам как ще реагира.
— Няма да реагира толкова зле, колкото се опасяваш — отвърна Кики. — В края на краищата Тайрон е възрастен човек.
Знаеше какви са рисковете не по-зле от всеки друг. Той избра да участва, Сорая. Можеше да откаже.
Сорая поклати глава.
— Точно там е работата. Не мисля, че можеше, поне от неговата гледна точка. — Тя разбърка чая си по-скоро за да предотврати това, което трябваше да каже. После вдигна поглед и облиза устни. — Разбираш ли, Тайрон има чувства към мен.
— Нима?
Сорая беше изненадана.
— Ти знаеш?
— Всеки, който го познава, знае, мила. Просто трябва да го погледнеш, когато двамата сте заедно.
Сорая усети как бузите й пламват.
— Мисля, че би направил всичко, за което го помоля, независимо колко е опасно, дори и да не иска.
— Но ти знаеш, че в случая искаше.
„Истина е“, помисли си Сорая. Той беше развълнуван. Нервен, но определено развълнуван. Сорая знаеше, че откакто Дерон го взе под крилото си, Тайрон нямаше търпение да се включи в отбора. Беше умен и Дерон го знаеше. Но нито се интересуваше, нито имаше склонност към онова, което правеше Дерон. После се появи Сорая. Тайрон й беше казал, че тогава я е помислил за билета, с който ще се махне от гетото.
Но тя още имаше буца в гърлото и чувстваше гадене в стомаха. Не можеше да се избави от видението на коленичилия Тайрон, с ръце зад гърба върху плота на масата.
— Изведнъж пребледня — каза Кики. — Добре ли си?
Сорая кимна. Искаше да каже на Кики какво е видяла, но не можеше. Усещаше, че ако заговори за това, то ще се превърне отново в толкова ужасяваща реалност, че пак ще я хвърли в паника.
— Тогава трябва да тръгваме.
Сърцето на Сорая подскочи.
— Няма по-подходящ момент от този — каза тя.
Щом излязоха през вратата, тя извади пакета цигари и ги хвърли в едно кошче наблизо. Вече нямаше нужда от тях.
Както беше по план, Гала взе Борн с колата на Яков и заедно се върнаха в апартамента на Лорейн. Беше малко след десет сутринта, а срещата с Маслов беше чак към обяд. Боря имаше нужда от душ, бръснене и малко почивка.
Лорейн беше достатъчно мила, за да му предостави всичко необходимо. Даде на Борн комплект хавлии, еднократна самобръсначка и каза, че ще изпере и изсуши дрехите му. Борн се съблече в банята, а после отвори вратата само колкото да подаде мръсните дрехи на Лорейн.
— След като ги сложа в пералнята, двете с Гала ще идем да купим храна. Да ти донесем ли нещо?
Борн й благодари.
— Каквото и да вземете, ще е хубаво.
Той затвори вратата, отиде до душа и пусна най-силната струя. Отвори шкафчето с лекарства, извади спирт за разтриване, лейкопласт и антибиотичен крем. После се върна към тоалетната чиния, спусна седалката и почисти одраната си пета, която изглеждаше зачервена и възпалена. Като изстиска от крема върху марлята, той сложи лейкопласта върху раната и го залепи.
После взе мобилния си телефон от ръба на мивката, където го беше оставил, докато се събличаше, и набра дадения от Борис Карпов номер.
— Имаш ли нещо против да излезеш без мен? — попита Гала, когато Лорейн посегна да вземе коженото си палто от гардероба в коридора. — Изведнъж се почувствах зле.
Лорейн се върна при нея.
— Какво ти е?
— Не знам. — Гала потъна в белия кожен диван. — Малко съм замаяна.
Лорейн подпря отзад главата й.
— Наведи се. Сложи си главата между коленете.
Гала направи каквото й каза. Лорейн отиде до бюфета, извади бутилка водка и наля малко в стъклена чаша.
— Ето, пийни си. Ще те успокои.
Гала се изправи предпазливо като пияница, който трябва да върви. Взе водката и я изля в гърлото си толкова бързо, че едва не се задави. Огнената течност стигна стомаха й и топлината започна да се разлива по тялото й.
— По-добре ли си? — попита Лорейн.
— Да.
— Хубаво. Ще купя малко горещ борш. Трябва да сложиш в устата си някаква храна. — Тя облече палтото си. — Защо не си полегнеш?