Марлийн се възползва от това въведение.
— Защо й е трябвало да прави това? Баща ти грубиян ли беше?
Аркадин сви рамене.
— Не повече от всеки друг баща, предполагам. Когато беше ядосан в работата, си го изкарваше на нея.
— И ти смяташ това за нормално.
— Не знам какво означава думата нормално.
— Но беше свикнал с грубостите, нали?
— На това не му ли казват да подвеждаш свидетеля, госпожо адвокат?
— Какво правеше баща ти?
— Той беше консилиери — съветник — на Казанская, фамилия от московските групировки, която контролира трафика на дрога и продажбата на чуждестранни коли в града и околностите. — Нищо подобно. Бащата на Аркадин беше металург, окаян, отчаян и безпаметно пиян по двайсет часа на ден, също като всеки друг в Нижни Тагил.
— Значи грубостта и насилието му идваха отвътре.
— Той не беше на улицата — каза Аркадин, като продължа ваше да лъже.
Тя леко му се усмихна.
— Добре, откъде според теб дойдоха твоите изблици на насилие?
— Ако ти кажа, трябва да те убия.
Марлийн се засмя.
— Хайде, Леонид. Не искаш ли да си полезен на господин Икупов?
— Разбира се. Искам той да ми вярва.
— Тогава ми кажи.
Аркадин остана безмълвен. Слънцето приятно галеше раменете му. Горещината изсушаваше кожата му, която се опъваше върху мускулите, и те изглеждаха издути. Той усети биенето на сърцето като музика. За миг се почувства освободен от товара си, сякаш той принадлежеше на някой друг, може би на изтерзан герой от руски роман. После миналото се стовари върху него като юмрук в корема и той едва не повърна.
Много бавно, много внимателно той развърза гуменките си и ги свали. Свали белите си спортни чорапи и изпод тях излезе лявото му ходило с двата пръста и три миниатюрни пънчета, загрубели и розови като десена с точки върху банския костюм на Марлийн.
— Ето какво се случи — каза той. — Когато бях на четиринадесет години, майка ми стовари тиган върху тила на баща ми. Той тъкмо се беше прибрал пиян като талпа и вонеше на друга жена. Беше се проснал по лице върху тяхното легло, мирно си хъркаше и тогава, бум, тя откачи тежък чугунен тиган от куката на стената в кухнята и без да каже дума, го удари десет пъти на едно и също място. Можеш да си представиш как изглеждаше черепът му, когато тя приключи.
Марлийн се облегна назад. Изглеждаше така, сякаш й е трудно да диша. Накрая каза:
— Това не е поредната ти глупава история, нали?
— Не — отвърна Аркадин. — Не е.
— А къде беше ти?
— Къде мислиш, че бях? Вкъщи. Видях всичко.
Марлийн закри устата си с ръка.
— Боже мой.
След като изхвърли това кълбо отрова, Аркадин усети ободряваща свобода, но знаеше какво трябваше да стане оттук нататък.
— После какво се случи? — попита тя, щом си възвърна равновесието.
Аркадин изпусна дълга въздишка.
— Запуших й устата, завързах ръцете й на гърба и я хвърлих в килера в моята стая.
— И?
— Излязох от апартамента и повече не се върнах.
— Как? — На лицето й беше изписан откровен ужас. — Как можа да направиш такова нещо?
— Вече те отвращавам, нали? — Той го каза не с гняв, а с известно примирение. Защо да не беше отвратена от него? Само ако знаеше цялата истина.
— Разкажи ми с повече подробности за инцидента в затвора.
Аркадин веднага позна, че тя се опитва да намери несъответствия в неговата история. Това беше класическа техника за разпит. Тя никога нямаше да узнае истината.
— Да поплуваме — внезапно каза той, после свали шортите и фланелката си.
Марлийн поклати глава.
— Не съм в настроение. Ти иди, ако…
— Е, хайде де.
Той я бутна през борда, стана и се гмурна след нея. Откри я под водата — риташе с крака, за да се оттласне към повърхността. Уви бедра около врата й, сключи глезени, като я стискаше все по-здраво. Издигна се на повърхността, хвана се за лодката и избърса водата от очите си, докато тя се бореше под него. Наблизо с пърпорене минаваха лодки. Той помаха на две млади момичета, чиито дълги коси се вееха зад тях като конски гриви. Искаше да си изтананика любовна песен, но се сети само за темата от филма „Мостът над река Куай“.
След известно време Марлийн престана да се бори. Той усети как под него натежалото й тяло се полюшва от вълните. Той не искаше да го прави, наистина не искаше, но нежелан, образът на неговия дом възкръсна в паметта му. Това беше бедняшка, мръсна, рушаща се сграда от съветската епоха.