— Всъщност най-яркият спомен, който имам от майка ми, е нейният страх. Усещаше се като силна миризма. Дори след като се беше къпала, пак го помирисвах. Разбира се, дълго време не знаех какво е това, а може и да съм била единствената, която го надушва, не знам.
Както и да е, тя ми разправяше една стара украинска приказка. Разказваше се за Деветте кръга на ада. Какво си е мислела? Дали се е опитвала да ме изплаши или да смекчи собствения си страх, като го подели с мен? Не знам. Във всеки случай, ето какво ми разказваше. Има един небесен рай, но девет кръга на ада, където, в зависимост от греховете ти, те пращат, когато умреш.
Първият, най-безобидният, е познатият на всички казан, където се пържиш в пламъци. Във втория си сам на планински връх. Всяка нощ замръзваш бавно и мъчително, а на сутринта се разтопяваш и всичко започва отначало. Третият кръг е място с ослепителна светлина, в четвъртия е тъмно като в рог. Петият е място с ледени ветрове, които те пронизват, съвсем буквално, като нож. На шестия те пробождат стрели. На седмия бавно те заравя армия от мравки. На осмия те разпъват на кръст.
Но майка ми най-много се ужасяваше от деветия кръг. Там живееш сред диви зверове, които се тъпчат с човешки сърца.
Жестокостта да разказваш това на дете не беше непонятна за Аркадин. Той беше абсолютно сигурен, че ако майка му беше украинка, и тя щеше да му е разказвала същата народна приказка.
— Смеех се на нейната история — или поне се опитвах — продължи Девра. — Не исках да повярвам в тези безсмислици. Но това беше преди да видя с очите си няколко от тези кръга.
Аркадин усещаше присъствието й вътре в себе си все по-дълбоко. Чувството, че иска да я защитава, някак подскачаше и туптеше в него и все повече се засилваше, докато мозъкът му се опитваше да се примири с това какво означава то. Дали най-после се беше препънал в нещо достатъчно голямо, достатъчно ярко и силно, че да усмири неговите демони?
След смъртта на Марлийн Икупов си взе поука. Престана да наднича в миналото на Аркадин. Вместо това го качи на кораб за Америка, за да се възстанови. „Препрограмиране“ беше го нарекъл Икупов. Аркадин прекара осемнайсет месеца в един район на Вашингтон, където премина през уникална експериментална програма, изобретена и ръководена от приятел на Икупов. Аркадин се беше появил променен в много отношения, макар неговото минало — неговите сенки и демони — да си остана непокътнато. Колко му се искаше програмата да беше изтрила всички спомени за тях! Но не такъв беше нейният характер. Икупов вече не се тревожеше за миналото на Аркадин. Интересуваше го неговото бъдеще и за тази цел програмата беше идеална.
Той заспа, докато мислеше за програмата, но сънува, че се е върнал в Нижни Тагил. Никога не сънуваше програмата, а там се чувстваше в безопасност. Но сънищата му не бяха за безопасността, а за това, че го бутаха от големи височини.
Късно през нощта един бар под земята, наречен „Креспи“, беше единственият вариант, ако искаш да си вземеш питие в Нижни Тагил. Това беше смрадливо място, пълно с татуирани мъже в анцузи и златни вериги около вратовете и жени с къси полички и толкова тежък грим, че приличаха на манекени от витрината на някой магазин. Зад очертаните им с черно очи имаше празни дупки — там, където преди се бяха намирали душите им.
Тъкмо в „Креспи“ четирима яки мъжаги със свински очички и неандерталски чела за първи път смазаха от бой тринайсетгодишния Аркадин. И точно в „Креспи“ Аркадин, след като излекува раните си, се върна три месеца по-късно и размаза мозъците им по стените. Когато друг престъпник се опита да му измъкне оръжието, Аркадин го застреля право в лицето. Тази гледка отказа всички останали в бара да се приближат до него. Освен това му създаде име, което му помогна да създаде малка империя за недвижими имоти.
Но в този град от разтопено желязо и съскаща шлака успехът имаше особени последствия. За Аркадин те означаваха да попадне в полезрението на Стас Кузин, един от местните престъпни босове. Кузин намери Аркадин една нощ четири години по-късно, по време на ръкопашен бой с един нахакан великан, когото Аркадин беше предизвикал да се обзаложат на бира.
След като срина гиганта, Аркадин грабна спечелената бира, изгълта половината и като се обърна, се озова срещу Стас Кузин. Аркадин веднага го позна, всички в Нижни Тагил го познаваха. Имаше гъста, черна четинеста коса, която се спускаше на около два сантиметра от веждите му. Главата му стоеше върху раменете като мраморна топка върху каменна стена. Челюстта му беше чупена и възстановена толкова лошо — вероятно в затвора, — че той говореше с особен съскащ звук. Понякога това, което казваше, беше съвсем неразбираемо.