Вмъкна се в една туристическа група, събрана пред правителствена сграда с герба на града, изобразяващ монах с широко разперени ръце. Екскурзоводката разказваше увлекателно как германското име München произлиза от стара горно германска дума, означаваща „монаси“. През 1158 година тогавашният херцог на Саксония и Бавария построил мост над река Изар. Така свързал солниците, с които скоро щял да стане известен разрастващият се град, с поселище на бенедиктински монаси. На моста създал пазар, който станал ключово място по Пътя на солта на влизане и излизане от високите баварски равнини, върху които бил разположен Мюнхен. Построил и монетен двор, в който да съхранява спечелените пари. Съвременният меркантилен град не беше чак толкова далеч от средновековните си корени.
Когато Борн се увери, че не го следят, се измъкна от групата и взе такси, което го остави на шест пресечки от двореца „Вителсбах“.
Според професора Кирш предпочитал да се срещне с Борн на обществено място. Избра Държавния музей за египетско изкуство на „Хофгартенщрасе“, който се помещаваше зад масивната фасада в стил рококо на двореца „Вителсбах“. Борн направи пълна обиколка на улиците около двореца, като още веднъж провери за опашки, но не можа да си спомни идвал ли е в Мюнхен преди. Нямаше го онова тайнствено усещане за дежа вю, което означаваше, че се е върнал на място, без да може да си го спомни. Следователно местните преследвачи биха имали предимство на този терен. Може би имаше дузина места, на които да се скрие около двореца, но той не ги знаеше.
Сви рамене и влезе в музея. Металният детектор беше обслужван от двама въоръжени охранители, които освен това оставяха настрана раниците и проверяваха в ръчните чанти. От двете страни на преддверието стоеше по една базалтова статуя: на египетския бог Хор — сокол с диска на слънцето върху челото — и на майка му Изида. Вместо да тръгне направо към експозициите, Борн се обърна, застана зад статуята на Хор и гледа около десет минути как хората идват и си отиват. Обърна внимание на всички между двайсет и пет и петдесет години и запомни лицата им. Общо бяха седемнайсет души.
После мина покрай въоръжена жена от охраната, влезе в изложбените зали и точно на мястото, което Кирш беше посочил на Спектър, Борн го намери да разглежда внимателно древна, издялана в камък лъвска глава. Борн позна Кирш от фотографията, която Спектър му беше пратил — снимка на двамата мъже, застанали заедно в университетското градче. Куриерът на професора беше жилав, дребен човек с лъскава плешива глава и черни вежди, рошави като гъсеници. Имаше бледосини очи, които се стрелкаха насам–натам във всички посоки.
Борн мина покрай него, като уж разглеждаше няколко саркофага, с периферното си зрение потърси някой от седемнайсетте души, които бяха влезли в музея след него. Не видя никого и се върна обратно.
Кирш не се обърна, когато Борн застана до него, но каза:
— Знам, че звучи нелепо, но тази скулптура не ви ли напомня нещо?
— На Розовата пантера — каза Борн, както защото това беше паролата, така и защото скулптурата наистина невероятно приличаше на съвременния анимационен герой.
Кирш кимна.
— Радвам се, че стигнахте без произшествия. — Подаде му ключовете за апартамента си и му каза кода за входната врата, плюс подробни указания как да стигне дотам от музея. Изглежда, изпитваше облекчение — сякаш предаваше по-скоро своя угнетен живот, отколкото дома си.
— В апартамента ми има някои особености, за които искам да поговорим.
Докато Кирш обясняваше, се преместиха до една гранитна статуя на коленичилия Сененмут от времето на Осемнадесетата фараонска династия.
— Древните египтяни са знаели как да живеят — отбеляза Кирш. — Не са се страхували от смъртта. За тях е била просто едно пътуване, което приемали лекомислено, но все пак знаели, че има нещо, което ги очаква в отвъдния живот. — Той протегна ръка, сякаш да докосне статуята или пък да поеме малко от нейната мощ. — Погледнете тази статуя. Животът още искри в нея дори след хиляди години. Векове наред египтяните са нямали равни на себе си.
— Докато не ги завладели римляните.
— И все пак — каза Кирш — египтяните са променили римляните. Един век след като Птолемей и Юлий Цезар управляват от Александрия, тъкмо Изида, египетската богиня, която участва в божествения съд и решава споровете между боговете, е била почитана из цялата Римска империя. Всъщност е много вероятно основателите на ранната християнска църква, неспособни да се справят с нея и последователите й, да са я преобразили, да са я освободили от войнствената и природа и да са направили от нея смирената Дева Мария.