После се изсмя на глас при мисълта колко е лесно да изпаднеш в самозаблуда. Защо някой от неговите колеги да иска да прави каквото и да е с него? Той ги беше предал, беше ги изоставил, за да иде при врага. Ако беше на тяхно място — а как му се искаше да бъде! — щеше да чувства същата отровна неприязън към човека, който го е продал. Тъкмо затова Бат се захвана с мисията да унищожи Лавал и Кендъл. Те го бяха изиграли — бяха го изоставили в момента, в който постигнаха целта си. Още щом се присъедини към тях, му отнеха контрола над „Тифон“.
Отровна неприязън. Това беше отлична фраза, мислеше той, която точно изразяваше чувствата му към Лавал и Кендъл. Дълбоко в себе си знаеше, че да ги мрази, е същото като да мрази себе си. Но не можеше да мрази себе си; това беше в разрез с поставената цел. Точно в този момент не можеше да повярва колко ниско е паднал, че да мине на страната на АНС. Премисляше решението да постъпи така отново и отново и вече му се струваше, че някой друг, някакъв непознат, е взел това решение. Това не беше той, не можеше да е той, следователно Лавал и Кендъл го бяха накарали. И трябваше да платят за това най-високата цена.
Двамата мъже отново тръгнаха и Бат потегли след тях. След десетминутно шофиране двете коли пред него спряха на препълнения паркинг пред „Стъклената пантофка“. Докато Бат подминаваше, Фиър и Кендъл излязоха всеки от своя автомобил и влязоха вътре. Бат зави по пряката и паркира в странична улица. Като се пресегна към жабката, той извади малък фотоапарат „Лайка“, такъв, какъвто Стария беше използвал на младини за наблюдение. „Лайката“ беше стар шпионски помощник — на него можеше да се разчита и беше лесно да го скриеш. Бат зареди фотоапарата с високочувствителна лента, сложи го в горния джоб на ризата си заедно с дигиталния фотоапарат и излезе от колата.
Духаше песъчлив нощен вятър. От улеите се надигаше прахоляк и просто падаше на друго място. Като пъхна ръце в джобовете на палтото си, Бат забърза по улицата и влезе в „Стъклената пантофка“. На сцената имаше слайд китара, която жално свиреше блус в ръцете на музиканта и подгряваше за основното изпълнение — много известна група, издала няколко хитови албума в кариерата си.
Само беше чувал, че клубът е прочут. Знаеше например, че е собственост на Дрю Дейвис, предимно защото Дейвис беше епичен герой, който постоянно се месеше в политическите и икономическите проблеми на афроамериканците от района. Благодарение на неговото влияние приютите за бездомни бяха станали по-безопасни за техните обитатели, бяха построени центрове за рехабилитация; посочи, че е необходимо да се наемат бивши провинени. Направи го обществено достояние така изкусно, че бившите провинени нямаха друг избор, освен да използват максимално своя втори шанс.
Но Бат не знаеше за задните помещения на „Пантофката“ и затова се почувства объркан, когато след пълна обиколка на заведението, плюс разходка до мъжката тоалетна, не откри никаква следа от Фиър или генерала.
Като се опасяваше, че са се измъкнали през задния изход той се върна на паркинга, но откри, че колите им са там, където ги бяха оставили. Върна се в „Пантофката“ и отново се разходи между посетителите, като мислеше, че сигурно някак ги е подминал. Отново нямаше и следа, но щом приближи задната част на помещението, забеляза, че някой говори с едър мускулест чернокож. След кратка словесна свада здравенякът отвори врата, която Бат по-рано не беше забелязал, и мъжът се промъкна през нея. Бат предположи, че сигурно там са влезли Фиър и Кендъл и тръгна да си пробива път към охраната до вратата.
Точно тогава видя как Сорая влиза през главния вход.
Борн едва не изтръгна скоростния лост, докато се опитваше да избяга от полицейската кола зад тях.
— По-леко — каза Петра. — Ще ми разглобиш колата.
Съжали, че не огледа по-подробно картата на града. От лявата им страна внезапно изникна улица, преградена с кръстосани дървени греди. Настилката беше разкъртена и отдолу беше останал силно набразденият, разтрошен долен слой, а най-лошите му участъци скоро щяха да бъдат разкопани.
— Дръж се здраво — каза Борн, докато обръщаше, после зави по улицата и прекара колата през дървените прегради, като строши една, а другите разпиля. Колата се удари в долния пласт и продължи с друсане надолу по улицата с явно безразсъдна скорост. Сякаш бормашина пробиваше автомобила. Зъбите на Борн тракаха, а Петра едва се удържаше да не се развика.