Зад тях полицейската кола още по-трудно успяваше да държи прав курс. Тя рязко криволичеше, за да избегне най-дълбоките дупки. Борн пак ускори и успя да увеличи разстоянието между тях. Но после погледна напред. В другия край на улицата напречно беше паркиран циментовоз. Ако продължаваха да се движат, нямаше как да избегнат катастрофата с него.
Борн задържа същата скорост, а циментовозът добиваше все по-застрашителни размери. Полицейската кола бързо приближаваше зад тях.
— Какво правиш? — изпищя Петра. — Да не си се побъркал?
В този миг Борн изключи колата от скорост и настъпи спирачката. Моментално смени на задна, дръпна крака си от спирачката и натисна педала на газта до дупка. Колата се разтресе, а двигателят й изсвистя. После трансмисията се заключи и колата се понесе назад. Полицейската кола приближи, а шофьорът й беше парализиран от шока. Борн зави покрай нея, докато тя хвърчеше към единия край на циментовоза.
Борн дори не гледаше. Беше зает да насочва колата на заден ход обратно по улицата. Като прегази разпилените ограждения, той зави, превключи колата на първа и потегли.
— Какво правиш тук, по дяволите? — каза Ноа. — Трябваше да пътуваш за Дамаск.
— Трябва да излетя след четири часа. — Мойра пъхна ръце в джобовете си, за да не може той да види, че са свити в юмруци. — Не отговори на въпроса ми.
Ноа въздъхна.
— Няма никакво значение.
В смеха й имаше горчива нотка.
— Защо ли не съм учудена?
— Защото — отвърна Ноа — ти си в „Блек Ривър“ доста отдавна и знаеш как работим.
Вървяха по „Кауфингерщрасе“ в центъра на Мюнхен — район с оживен трафик, съвсем близо до „Мариенплац“. Като свиха при знака на бирария „Аугустинер“, двамата влязоха в издължено, приглушено като в катедрала пространство, което силно миришеше на бира и варени вурстчета. Врявата наоколо беше много подходяща, за да прикриеш личен разговор. Като прекосиха червения покрит с плочки под, те избраха маса в едно от помещенията и седнаха на дървени пейки. Човекът, седнал най-близо до тях, беше старец, който пушеше лула и спокойно четеше вестник.
Мойра и Ноа си поръчаха „Хефевайцен“, бяло пиво, още мътно от нефилтрираните дрожди, на сервитьорка, облечена в местната Dirndlkleid — дълга, широка пола и блуза с изрязано деколте. Около кръста си имаше завързана престилка, както и декоративно портмоне.
— Ноа — каза Мойра, когато им сервираха бирите, — не си правя никакви илюзии защо правим това, което правим, но как очакваш да пренебрегна информацията, която получих директно от източника?
Ноа отпи бавна глътка от своята „Хефевайцен“ и старателно избърса устните си, преди да отговори. После започна да отмята краищата на пръстите си.
— Първо, този човек, Хойзер, ти е казал, че дефектът на практика не може да бъде засечен. Второ, онова, което ти е казал, не може да се потвърди. Може да е просто недоволен служител, който опитва да си отмъсти на фабрика „Калер“. Мислила ли си, че е възможно?
— Можем да проведем собствени тестове на софтуера.
— Няма време. Има по-малко от два дни преди определеното време, в което танкерът с природен газ ще пристигне на терминала. — Той продължи да отмята пръсти. — Трето, не можем да направим нищо, без да предупредим „Некст Джен“, които от своя страна ще се обърнат и ще се конфронтират с фабрика „Калер“, а това ще ни постави в отвратителна ситуация. И последно, четвърто, коя част от изречението „Официално уведомихме «Некст Джен», че се оттегляме от проекта“ не разбираш?
Мойра се облегна назад за момент и си пое дълбоко въздух.
— Това е сериозна информация, Ноа. Може да доведе до ситуацията, за която най-много се тревожехме: до терористична атака. Как можеш…
— Ти вече престъпи границата с няколко крачки, Мойра — рязко каза Ноа. — Качвай се на самолета и си събери мозъка за новата задача или приключваш с „Блек Ривър“.
— Засега е по-добре да не се срещаме — каза Икупов.
Аркадин кипеше от възмущение и едва сдържа яростта си, но само защото Девра — каква хитра вещица — зарови нокти в дланта му. Тя го разбираше. Без въпроси, без проучване, без да се опитва да разчопли миналото му.