— Ами плановете? — Двамата с Девра седяха в мизерен, опушен бар в занемарен район на града.
— Ще ги взема от теб сега. — Гласът на Икупов се чуваше слаб и далечен в мобилния телефон, макар че сигурно ги разделяха километър-два. — Преследвам Борн. Тръгнах по петите му сам.
Аркадин не искаше и да чуе.
— Мислех, че това е моя работа.
— Твоята работа като цяло приключи. Взе плановете и ликвидира мрежата на Пьотър.
— С изключение на Егон Кирш.
— Вече се отървахме от Кирш — каза Икупов.
— Аз съм този, който ликвидира мишените. Ще ти дам плановете, а после ще се погрижа за Борн.
— Казах ти, Леонид Данилович. Не искам да се ликвидира Борн.
От Аркадин излезе тих, изтерзан животински звук. „Но Борн трябва да бъде ликвидиран“, мислеше си той. Девра заби нокти по-дълбоко в плътта му, така че той да усети сладкия, бакърен мирис на собствената си кръв. „И аз трябва да го направя. Той уби Миша.“
— Слушаш ли ме? — рязко каза Икупов.
Аркадин се размърда в паяжината на своя гняв.
— Да, сър, винаги. Но настоявам да ми кажете къде ще бъдете, когато пресрещнете Борн. За по-сигурно, за вашата собствена безопасност. Няма да стоя безпомощно, докато ви се случва нещо непредвидено.
— Съгласен съм — каза Икупов след известно колебание. — В момента той е в движение, така че имам време да взема плановете от теб. — Той даде на Аркадин адрес. — Ще бъда там след петнайсет минути.
— Ще ми трябва малко повече време — отвърна Аркадин.
— Тогава след половин час. Още щом разбера къде ще пресрещна Борн, ти ще научиш. Така доволен ли си, Леонид Данилович?
— Напълно.
Аркадин затвори и прибра телефона си, отскубна се от Девра и отиде на бара.
— Двоен „Оубан“ с лед.
Барманът, едър мъж с татуирани ръце, го погледна накриво.
— Какво е „Оубан“?
— Едно малцово уиски, малоумник такъв.
Барманът, който полираше старинна стъклена чаша, изгрухтя:
— Тук да ти прилича на кралски дворец? Нямаме никакво едно малцово уиски.
Аркадин се пресегна, издърпа чашата от ръцете на бармана и я размаза с дъното напред в носа му. После, щом рукна кръв, извлече зашеметения мъж над барплота и го преби до смърт.
— Не мога да се върна в Мюнхен — каза Петра. — Поне засега не. Така ми казаха.
— Защо рискуваш работата си и убиваш човек? — попита Борн.
— Моля те! — Тя бегло го погледна. — И хамстер не може да живее с парите, които ми плащаха в тази дупка.
Тя седеше зад волана и караше по магистралата. Вече бяха подминали покрайнините на града. Борн нямаше против. Самият той имаше нужда да остане извън Мюнхен, докато шумотевицата покрай смъртта на Егон Кирш стихне. Властите щяха да намерят нечии други документи за самоличност у Кирш и макар Борн да не се съмняваше, че те накрая ще разкрият истинската му самоличност, надяваше се дотогава да е взел плановете от Аркадин и да лети обратно за Вашингтон. Дотогава полицията щеше да търси Борн като свидетел на убийствата и на Кирш, и на Йенс.
— Рано или късно — каза Борн — ще трябва да ми кажеш кой те нае.
Петра не отговори, но ръцете й потрепераха на кормилото — последица от мъчителното преследване.
— Къде отиваме? — попита Борн. Искаше да я държи ангажирана в разговор. Усещаше, че тя трябва да установи контакт с него на някакво лично ниво, за да стане по-открита. Трябваше да я накара да му каже кой й е поръчал да убие Егон Кирш. Това можеше да отговори на въпроса дали е свързан с човека, който застреля Йенс.
— Вкъщи — отвърна тя. — На мястото, където никога не исках да се връщам.
— Защо?
— Родена съм в Мюнхен, защото майка ми е пътувала дотук, за да ме роди, но иначе съм от Дахау. — Тя, разбира се, имаше предвид града, на който беше кръстен близкият нацистки концентрационен лагер. — Никой родител не иска в акта за раждане на детето му да пише „Дахау“, затова, когато им дойде терминът, жените отиват в мюнхенска болница. — Нищо чудно: почти двеста хиляди души са били изтребени, докато е съществувал лагерът — най-продължително през войната, — тъй като бил построен първи и станал прототип за всички други концлагери.
Самият град, разположен по река Ампер, се намираше на около шестнайсет километра североизточно от Мюнхен. Беше неочаквано идиличен със своите тесни павирани улички, старинни улични фенери и тихи, опасани от дървета алеи.
Когато Борн отбеляза, че повечето хора, които подминаха, изглеждат съвсем спокойни, Петра с нежелание се засмя.