— Не мисля, че някой може да специализира икономика на ентропията — каза Борн.
— Вероятно — Петра още говореше носово. — Трябва да калибрирам наново мерника си за глупост. — Тя сви рамене. — Никога не съм се разбирала добре с хората. По-добре да си общувам с мъртвите.
Борн каза:
— Не можеш да поемеш скръбта и яростта на толкова много хора, без да те погребат жива.
Тя отвърна поглед към редиците раздробени надгробни камъни.
— Какво друго мога да направя? Вече са забравени. Ето тук лежи истината. Ако забравяш истината, това не е ли по-лошо от лъжа?
След като той не отговори, тя нервно потръпна с рамене и се обърна.
— След като си тук, искам да ти покажа какво виждат туристите.
Тя го заведе обратно при колата си и потегли надолу по изоставения хълм към официалния мемориал на Дахау.
Върху онова, което беше останало от лагерните постройки имаше покров, сякаш пагубните пушеци на подгряваните с въглища крематориуми още се издигаха и падаха върху термалните струи, както лешояди, които още оглеждаха за мъртви. Щом се приближиха с колата, ги посрещна скулптура от желязо — сърцераздирателна интерпретация на слабите като скелети затворници, създадена да напомня бодливата тел, която ги беше ограждала. Вътре в някогашната главна административна сграда имаше макет на килиите, витрини с обувки и други неизразимо страшни вещи, всичко, което беше останало от обитателите.
— Тези табели — каза Петра. — Виждаш ли някъде да се споменава колко много евреи са били измъчвани и са изгубили живота си тук? „Сто деветдесет и три хиляди души са изгубили живота си тук“, казват табелите. Няма обяснение за това. Ние още се крием от себе си, още сме земя, в която мразят евреите, независимо колко често се опитваме да задушим импулса с основателен гняв, сякаш имаме право ние да бъдем наскърбените.
Борн можеше да й каже, че нищо в живота не е така просто, но сметна, че е по-добре да остави яростта й сама да говори. Очевидно тя не можеше да изрази тези виждания пред никой друг.
Тя го заведе на обиколка из пещите, които изглеждаха злокобно дори толкова много години след като бяха използвани. Изглеждаха живи, сякаш блещукаха, сякаш бяха част от паралелна вселена, преливаща от неописуем ужас. Накрая излязоха от крематориума и се озоваха в продълговата стая, чиито стени бяха покрити с писма — някои, написани от затворниците, други — от семейства, отчаяно очакващи новини от любимите си хора; както и други записки, рисунки и по-официални писма с искания. Всичките бяха на немски; никое не беше преведено на други езици.
Борн ги прочете всичките. В тези стаи висяха последиците от отчаянието, зверствата и смъртта, безсилни да избягат. Тук тишината беше по-различна от онази в Лайтенберг. Той чуваше лекото тътрене на подметки, шумоленето на гуменки, докато туристите се влачеха от един експонат към друг. Сякаш натрупаната безчовечност задушаваше способността да говориш, а може би защото думите — всички думи — бяха и неадекватни, и излишни.
Двамата бавно се придвижваха из помещението. Той виждаше как устните на Петра се движеха, докато четеше писмо след писмо. Към края на стената едно писмо прикова неговото внимание и ускори пулса му. Лист хартия, очевидно канцеларска, съдържаше ръкописен текст, в който имаше оплакване, че авторът е разработил според думите му газ, далеч по-ефективен от „Циклон Б“, но никой от управата на „Дахау“ не си направил труда да му отговори. Вероятно защото газът никога не е бил използван в „Дахау“. Но това, което много повече заинтригува Борн, беше, че върху хартията на писмото беше отпечатан знакът с три конски глави, обединени в средата от черепа на СС.
Петра дойде до Борн, сега веждите й бяха сключени в смръщено изражение.
— Това ми е ужасно познато.
Той се обърна към нея.
— Какво имаш предвид?
— Имаше един човек, когото познавах — Стария Пелц. Казваше, че живее в града, но мисля, че беше бездомник. Слизаше в противовъздушното скривалище на Дахау да спи, особено през зимата. — Тя отметна кичур коса зад ухото си. — Бръщолевеше през цялото време, знаеш как правят лудите, сякаш говореше на някой друг. Помня, че ми показа униформен знак със същата емблема. Говореше за нещо, наречено Черния легион.
Пулсът на Борн се ускори.
— Какво казваше?
Тя сви рамене.
— Ти мразиш нацистите толкова много — каза той. — Чудя се дали знаеш, че някои неща, създадени от тях, още съществуват.