Выбрать главу

— Да, сигурно, като скинхедс.

Той посочи емблемата.

— Черният легион още съществува, още представлява опасност дори по-голяма от времето, когато Стария Пелц го е знаел.

Петра поклати глава.

— Той говореше ли, говореше. Никога не бях сигурна на мен ли обяснява или на себе си.

— Можеш ли да ме заведеш при него?

— Разбира се, но кой знае дали е още жив. Пиеше като смок.

Десет минути по-късно Петра караше по „Аугсбургерщрасе“ към един хълм, познат като Карлсбург.

— Гадна ирония — горчиво отбеляза тя. — Мястото, което най-много мразя, сега е най-безопасно за мен.

Тя спря на паркинга пред енорийската църква „Свети Якоб“. Осмоъгълната барокова кула на църквата се виждаше от целия град. В съседство беше универсалният магазин „Хьорхамерс“.

— Виждаш ли там, от страната на „Хьорхамерс“? — попита тя, щом се измъкнаха от колата. — Тези стъпала водят надолу към огромния противовъздушен бункер, построен в хълма, но не можеш да влезеш оттам.

Тръгнаха нагоре по стълбите на „Свети Якоб“ и тя го преведе през ренесансовия интериор, покрай хора. Близо до ризницата имаше незабележима тъмна дървена врата, зад която се спускаха стъпала. Те се виеха към криптата, която беше изненадващо малка, като се имаше предвид размерът на църквата отгоре.

Но както Петра бързо му показа, имаше причина за такъв размер: зад него се простираше лабиринт от стаи и коридори.

— Бункерът — каза тя, като включи наниз от голи крушки, закрепени към каменната стена отдясно. — Тук са бягали моите баба и дядо, когато твоята страна бомбардирала до основи неофициалната столица на Третия райх. — Тя говореше за Мюнхен, но Дахау беше достатъчно близо, за да усетят мириса на изгоряло от американските въздушни нападения.

— Щом мразиш страната си толкова много — каза Борн, — защо не я напуснеш?

— Защото — отвърна Петра — я и обичам. Това е мистерията да си германец — горд, но изпълнен с омраза към себе си. — Тя сви рамене. — Какво да се прави? Играеш картите, които съдбата ти е раздала.

Борн знаеше какво е да се чувстваш така. Той се огледа.

— Познато ли ти е това място?

Тя тежко въздъхна, сякаш гневът я беше изтощил.

— Когато бях малка, родителите ми ме водеха на неделната меса всяка седмица. Те са богобоязливи хора. Каква шега! Бог не е ли отвърнал очи от това място още преди години?

Както и да е, една неделя ми беше толкова скучно, че се измъкнах. По онова време бях обсебена от смъртта. Можеш ли да ме виниш? Израснах с нейното зловоние в ноздрите си. — Тя вдигна поглед към него. — Можеш ли да повярваш, че аз съм единствената посетила мемориала от хората, които познавам? Смяташ ли, че родителите ми някога са ходили там? Братята ми, лелите и чичовците, моите съученици? Моля те! Те дори не искат да признаят, че съществува.

Тя отново изглеждаше изтощена.

— Затова слязох тук, долу, за да поговоря с мъртвите, но не видях достатъчно мъртви, затова продължих нататък и какво намерих? Бункера на Дахау.

Тя сложи ръка на стената и я прокара по грубо издялания камък така ласкаво, сякаш беше хълбокът на любовник.

— Това стана моето място, моят личен свят. Бях щастлива само под земята, в компанията на сто деветдесет и трите хиляди мъртви. Усещах ги. Вярвах, че душата на всеки един от тях е затворена тук. Мислех си, че е толкова несправедливо. Прекарвах времето си в опити да измисля как да ги освободя.

— Смятам, че единственият начин да го направиш — каза Борн — е да освободиш себе си.

Тя посочи.

— Оттук се минава за бърлогата на Стария Пелц.

Щом тръгнаха по тунела, тя каза:

— Не е много далеч. Харесваше му да е близо до криптата. Мислеше, че двама от тези хорица са негови приятели. Сядаше, давеше се в алкохол и им говореше с часове, така, сякаш бяха живи и можеше да ги вижда. Кой знае? Може би ги е виждал. И по-странни неща са ставали.

След малко тунелът се раздели на няколко стаи. До тях стигна мирис на уиски и спарена пот.

— Третата стая отляво — каза Петра.

Но преди да стигнат до нея, прагът се изпълни с нечие тромаво тяло, отгоре с глава, подобна на топка за боулинг, и коса, настръхнала като гърба на бодливо прасе. Обезумелите очи на Стария Пелц се втренчиха в тях.

— Кой е там? — Гласът му беше плътен като мъгла.

— Аз съм, хер Пелц. Петра Айхен.