После мисълта къде е и защо седи тук стигна съзнанието му. Вдигна телефона и набра Стю Голд, главният съветник на ЦРУ.
— Стой кротко. Ей сега идвам — каза му Голд с обичайния си невъзмутим глас. Нищо ли не можеше да го извади от равновесие?
После Маркс се обади още на няколко телефона. Нощта щеше да е дълга и мъчителна.
Родни Фиър изживяваше нощта на живота си. След като придружи Африк до една от стаите в задната част на „Стъклената пантофка“, той изпита чувството, че е на върха. Всъщност, след като беше глътнал хапче виагра, той реши да я помоли за няколко неща, които никога преди не беше опитвал. „Защо пък не, по дяволите?“, каза си той.
Докато се събличаше, мислеше за информацията, която Питър Маркс му беше пратил по вътрешната поща за полевите агенти на „Тифон“. Фиър умишлено беше казал на Маркс да не му я праща по електронен път, защото е прекалено несигурно. Информацията беше сгъната във вътрешния джоб на палтото му, за да я даде на генерал Кендъл, преди да си тръгнат от „Стъклената пантофка“ тази вечер. Можеше да му я предаде още докато вечеряха, но прецени, че един тост с шампанско, след като са изпитали всички наслади, ще е подходящ начин да завършат нощта.
Африк вече беше в леглото, изтегната, изпълнена с копнеж, огромните й очи бяха полупритворени, но тя веднага се хвана на работа, щом Фиър отиде при нея. Той опита да задържи вниманието си върху действията й, но като видя колко всеотдайно участва тялото му в тях, предпочете да се пренесе към нещата, които го правеха истински щастлив — например как надхитри Питър Маркс. Когато израстваше, тъкмо хора като Маркс — а всъщност и Бат — имаха всички предимства пред него, бяха изключителни мозъци, но и с мускули; с други думи — хора, които бяха направили живота му отвратителен. Тъкмо те имаха кръг от надути приятели, получаваха всички страхотни момичета, караха коли, докато той още се возеше на моторче. Той беше задръстеният, дебеланкото, детето, превърнало се в мишена на всичките им шеги, с когото се разпореждаха и отхвърляха, който — независимо от коефициента си на интелигентност — беше с толкова вързан език, че никога не успяваше да се защити.
Беше започнал работа в ЦРУ като канцеларски чиновник и наистина, изкатери се по професионалната стълбица, но не в оперативната работа или в контраразузнаването. Не, той беше шеф на полевата поддръжка, което означаваше, че отговаря за събиране и разпределение на документите, създадени от истинския персонал на ЦРУ, какъвто и той копнееше да бъде. Неговият кабинет беше централното ядро на снабдяването и имаше дни, в които успяваше да убеди себе си, че това е главният нерв на ЦРУ. Но повечето време се виждаше какъвто всъщност беше — човек, който разпределя електронни списъци, данни за формуляри, искания на директорите, разпределителни таблици, разбивки на бюджети, профили за назначение на персонала, товарителници на материални части, същинско свлачище от документи, които фучаха по вътрешната поща на ЦРУ. Монитор на информацията или, с други думи, господар на нищото.
Беше потънал в наслада; топлото, лепкаво триене се разстилаше от слабините към торса и крайниците му. Той затвори очи и въздъхна.
Отначало да бъде незначителна брънка в машината на ЦРУ го устройваше, но докато минаваха годините, докато се изкачваше в йерархията, само Стария виждаше неговите ценни качества, защото тъкмо Стария го повиши на няколко пъти. Но никой друг — във всеки случай никой от другите директори — не му казваше и дума, докато не им потрябваше нещо. Тогава искането долиташе през ЦРУ със скоростта на светлината, колкото бързо можеш да кажеш „Трябва ми за вчера“. Ако им доставеше онова, което искаха за вчера, не чуваше нищо, нямаше дори и кимване за благодарност по коридора, но ако закъснееше дори съвсем малко, без значение каква е причината, щяха да му налетят като кълвачи по дърво, пълно с буболечки. Никога не чуваше края на техния тормоз, докато не получат това, което искат, и после пак наставаше мълчание. Струваше му се тъжна ирония, че дори в ЦРУ — раят на вътрешните хора — той пак беше аутсайдер.
Беше унизително да си един от стереотипните американци, на които често им хвърляха прах в очите. Как се мразеше само, че е живо, дишащо клише. Тъкмо вечерите, прекарани с генерал Кендъл, придаваха на живота му цвят и значение, тайните срещи в сауната на фитнес клуба, вечерите в местни капанчета с барбекю на югоизток, а после възхитителните шоколадови коктейли преди заспиване в „Стъклената пантофка“, където този път беше вътрешен човек, вместо да притиска нос в нечий друг прозорец. Като знаеше, че не може да бъде преобразен, той трябваше да се приготви да потъне в леглото на Африк в „Стъклената пантофка“.