— Когато не се появи за планирания полет, реших, че ще се появиш тук. — Ноа я гледаше, като напълно пренебрегваше Борн. — Няма да те пусна на самолета, Мойра. Ти вече не си част от това.
— Тя още работи за „Некст Джен“, нали? — попита Борн.
— Кой е това? — каза Ноа, като не сваляше поглед от нея.
— Името ми е Джейсън Борн.
По лицето на Ноа пропълзя флегматична усмивка.
— Мойра, ти не ни запозна. — Той се обърна към Борн и протегна ръка. — Ноа Петерсен.
Борн се здрависа с него.
— Джейсън Борн.
Като запази същата многозначителна усмивка на лицето си, Ноа каза:
— Знаеш ли, че тя те излъга, че се опита да те вербува за „Некст Джен“ под фалшив претекст?
Очите му стрелнаха Мойра, но остана разочарован, след като не видя нито шок, нито обида в изражението й.
— Защо да го направи? — попита Борн.
— Защото — каза Мойра — също като Ноа и аз работя за „Блек Ривър“ — частната фирма за сигурност. Бяхме наети от „Некст Джен“ да съблюдаваме безопасността на терминала за втечнен природен газ.
Тъкмо Ноа сега показа, че е шокиран.
— Мойра, достатъчно. Престъпваш договора си.
— Няма значение, Ноа. Напуснах „Блек Ривър“ преди половин час. Направиха ме шеф на сигурността в „Некст Джен“, така че в интерес на истината ти си този, който не е добре дошъл на борда.
Ноа остана неподвижен като камък, докато Борн не направи крачка към него. После тръгна надолу заднишком, като слизаше от подвижната стълба. На половината път се обърна към нея.
— Жалко, Мойра. Някога вярвах в теб.
Тя поклати глава.
— Жалкото е, че „Блек Ривър“ няма съвест.
Ноа я погледна за момент, после се обърна, изтрополи надолу по останалите стъпала и наперено се отдалечи по пистата, без да види мерцедеса или полицейската кола зад него.
Тъй като щеше да вдигне най-малко шум, Аркадин реши да използва пистолета „Москито“. Увил ръка около дръжката му, той излезе от полицейската кола и отиде право до шофьора на мерцедеса. Първо трябваше да разкара шофьора, който несъмнено беше и бодигард. Като криеше пистолета, той почука на прозореца на шофьора.
Шофьорът смъкна стъклото, Аркадин пъхна пистолета в лицето му и натисна спусъка. Главата на шофьора се изметна назад толкова силно, че шийният прешлен се строши. Аркадин отвори вратата, избута трупа настрани и застана на колене върху седалката с лице към двамата мъже отзад. Той разпозна Север от стара снимка, на която Икупов му беше показал лицето на своя враг. После каза:
— Не навреме и не на място. — И простреля Север в гърдите.
Щом Север се свлече, Аркадин насочи вниманието си към Икупов.
— Не мислеше, че можеш да ми избягаш, татко, нали?
Икупов, който между внезапното нападение и непоносимата болка в рамото изпадаше в закъснял шок, каза:
— Защо ме наричаш татко? Твоят баща отдавна умря, Леонид.
— Не — отвърна Аркадин. — Той седи тук, пред мен, като ранена птица.
— Да, като ранена птица. — С голямо усилие Икупов разтвори палтото си, чиято подплата беше подгизнала от кръвта му. — Твоята любима ме простреля, преди да я застрелям при самоотбрана.
— Това не е съдебна зала. Въпросът е, че тя е мъртва. — Аркадин бутна дулото на пистолета под брадата на Икупов и се наведе напред, — а ти, татко, си още жив.
— Не те разбирам. — Икупов с мъка преглътна. — Никога не съм те разбирал.
— Означавах ли нещо за теб, освен средство да постигаш целите си? Убивах, когато ми заповядваше. Защо? Защо правех това, можеш ли да ми кажеш?
Икупов не отговори. Не знаеше какво да каже, за да се спаси от страшния съд.
— Правех го, защото бях обучен за това — каза Аркадин. — Ето защо ме прати в Америка, във Вашингтон, не за да се излекувам от самоубийствените мании, както казваше ти, а за да ги впрегнеш в своя полза.
— Какво от това? — най-после успя да проговори Икупов. — Каква друга полза имаше от теб? Когато те открих, ти беше на косъм да се самоубиеш. Аз те спасих, неблагодарен боклук.
— Спаси ме, за да ме осъдиш на този живот, който, ако изобщо мога да съдя, не е никакъв живот. Виждам, че всъщност така и не съм избягал от Нижни Тагил. И никога няма да избягам.