— Иска ми се да зная как се чувства човек на почивка — каза Борн, когато приключи разговора.
— Ами… — усмихна му се Мойра, — трябва само да попиташ.
Борн дълго размишлява. Той никога не беше планирал ваканции, но ако изобщо имаше време да отиде на почивка, сега беше моментът. Той я погледна и кимна.
Усмивката й разцъфна.
— Ще кажа на „Некст Джен“ да подготви всичко. Колко дълго искаш да останеш там?
— Колко дълго? — каза Борн. — Точно сега бих останал завинаги.
На път за летището Борн спря в медицинския център „Лонг Бийч Мемориъл“, където беше приет професор Север. Мойра отказа да се качи с него и го чакаше в колата с шофьор, който „Некст Джен“ бяха наели за тях. Бяха настанили Север в отделна стая на петия етаж. В стаята цареше гробно мълчание, чуваше се само респираторът. Професорът беше изпаднал в още по-дълбока кома и сега не можеше да диша самостоятелно. От гърлото му излизаше дебела тръба, извита към респиратора, който хриптеше като астматик. В ръцете на Север бяха забодени и други, по-малки тръбички. Катетърът, прикрепен към найлонов мехур, закачен отстрани на леглото, събираше урината му. Синкавите клепачи на Север бяха толкова тънки — на Борн му се стори, че вижда зениците под тях.
Застанал до своя бивш ментор, той откри, че няма какво да каже. Чудеше се защо се почувства заставен да дойде тук. Може би за да погледне още веднъж злото в лицето. Аркадин беше чисто и просто убиец, но този човек тук се беше превърнал тухла по тухла в лъжец и измамник. И въпреки това сега изглеждаше толкова крехък, толкова безпомощен. На Борн му беше трудно да повярва, че той е бил главният организатор на чудовищен план да изпепели почти целия Лонг Бийч. Защото, както беше казал, неговата секта не можеше да живее в модерния свят и беше длъжна да го унищожи. Дали това беше истинската причина или Север отново го беше излъгал? Сега вече никога нямаше да разбере.
Изпита внезапно отвращение, че стои в присъствието на Север, но щом се обърна, в стаята влезе дребен, елегантен човек, който затвори вратата след себе си.
— Джейсън Борн? — Когато Борн кимна, човекът каза: — Името ми е Фредерик Уилърд.
— Сорая ми каза за вас — отвърна Борн. — Чудесна работа, Уилърд.
— Благодаря, сър.
— Моля, не ме наричайте сър.
Уилърд се усмихна леко пренебрежително.
— Извинете ме, но обучението ми е много дълбоко насадено. — Той хвърли бегъл поглед на Север. — Мислите ли, че ще живее?
— И сега е жив — отвърна Борн. — Но не бих го нарекъл живот.
Уилърд кимна, макар че, изглежда, изобщо не го интересуваше състоянието на човека на леглото.
— Долу ме чака кола — каза Борн.
— Между впрочем, мен също. — Уилърд се усмихна, но с някаква тъга. — Знам, че работехте за „Тредстоун“.
— Не за „Тредстоун“ — отвърна Борн. — За Алекс Конклин.
— И аз работих за Конклин преди много години. Едно и също е, господин Борн.
Борн усети, че става нетърпелив. Страстно желаеше да отиде при Мойра, да види шербетеното небе на Бали.
— Разбирате ли, аз знам всички тайни на „Тредстоун“ — всичките. Това го знаем само вие и аз, господин Борн.
В стаята влезе медицинска сестра с белите си безшумни обувки, провери всички поддържащи апарати на Север, написа нещо на картона му, после пак ги остави сами.
— Господин Борн, дълго и мъчително мислих дали трябва да идвам тук, за да ви кажа… — Той се покашля. — Разбирате ли, човекът, с който се борихте на танкера, руснакът, който падна зад борда.
— Аркадин.
— Леонид Данилович Аркадин, да. — Погледът на Уилърд улови този на Борн и нещо в него трепна. — Той беше „Тредстоун“.
— Какво? — Борн не можеше да повярва на ушите си. — Аркадин е бил „Тредстоун“?
Уилърд кимна.
— Преди вас… всъщност той беше ученик на Конклин точно преди вас.