И, изглежда, това вършеше работа. Окървавени и насинени, те продължиха безмилостното нападение, докато Макс не вкара ръката си в гърлото на един от четиримата — онзи със самоцелния нож — и не смачка хрущяла на ларинкса. Докато мъжът се олюляваше в ръцете на своите другари, задушен като риба на кука, Макс изтръгна ножа от ръката му. После очите му се облещиха и той се превърна в инертна маса. Кръвожадни, заслепени от ярост, останалите трима се нахвърлиха срещу него.
Атаката им почти успя да пробие защитата на Макс, но той се справи с тях спокойно и ефикасно. Мускулите се издуха по ръцете му, щом се обърна и застана с лявата си страна към тях, като им предостави по-малка мишена, дори когато използваше ножа с кратки, порязващи бръсвания и пробождания, за да нанася защитна линия от рани, които, макар и не дълбоки, лееха потоци кръв. Опитът на Макс да парира тяхната тактика да го изтощят беше преднамерен. Изтощението беше едно нещо, загубата на кръв — друго.
Един от нападателите му се хвърли напред, подхлъзна се в собствената си кръв и Макс го блъсна на земята. Това създаде благоприятна възможност и онзи с импровизираната резачка на кокалчета се приближи и удари отстрани с парчето метал Макс по врата. Макс изведнъж изгуби дъх и сили. Останалите мъже изрязаха отвратителна татуировка върху него и бяха на косъм да го разкъсат, когато от мрака изникна човек от охраната и започна да ги отблъсква с яка дървена палка, чиято сила беше далеч по-ефикасна от всяко парче откъснат метал.
Нечие рамо изпука под майсторски овладяната палка; друг от мъжете остана с разбит отстрани череп. Третият хукна да бяга, но беше ударен точно в третия прешлен, който при сблъсъка се строши и счупи гръбнака му.
— Какво правиш? — попита Макс пазача между опитите пак да си върне контрола върху дишането. — Мислех, че тия копелета са подкупили цялата охрана.
— Така е. — Пазачът хвана Макс за лакътя. — Оттук — посочи той с лъщящия край на палката.
Макс присви очи.
— Това не е пътят обратно към килиите.
— Искаш ли да излезеш оттук или не? — попита пазачът.
Макс кимна, ориентирайки се в ситуацията, и двамата мъже забързаха с широки крачки през пустия двор. Пазачът вървеше притиснат до стената и Макс последва примера му. Той забеляза, че се движат с обмислено темпо извън лъчите на блуждаещите прожектори. Нямаше време да си мисли кой е пазачът. Освен това някъде дълбоко в съзнанието си Макс очакваше нещо подобно. Знаеше, че неговият шеф, главата на Казанская, няма да го остави да гние в Колония 13 до края на живота си дори само защото беше твърде ценен кадър, за да го оставят да гние. Кой изобщо можеше да замести великия Боря Макс? Може би само един — Леонид Аркадин. Но Аркадин — който и да беше той, а Макс не познаваше човек, който да го е срещал или да е зървал лицето му — не би работил за Казанская или някоя от фамилиите. Той беше на свободна практика, последният от тази изчезваща порода. Ако изобщо съществуваше, в което Макс искрено се съмняваше. Макс беше израснал с приказки за таласъми, притежаващи всякакъв вид невероятни сили — по някаква извратена причина руснаците изпитваха удоволствие от това да плашат децата си. Но всъщност Макс никога не беше вярвал в таласъми, никога не се беше страхувал. Както нямаше причина да се страхува и от призрака на Леонид Аркадин.
Пазачът вече беше отворил една врата, в която се шмугнаха точно когато лъчът на прожектора пропълзя по камъните, към които преди секунди бяха притиснати.
След няколко завоя Макс се озова в коридора, който водеше към мъжките душове, а зад тях — Макс знаеше — беше един от двата входа към крилото на затвора. Макс нямаше представа как смяташе този пазач да го преведе през пропускателния пункт, но не си губеше времето да гадае мислите му. Досега знаеше точно какво и как да прави. Човекът явно беше професионалист. Познаваше затвора и очевидно имаше як гръб: първо, за да влезе тук; второ, за да се движи свободно наоколо. Шефът на Макс беше навсякъде.