Докато се придвижваха надолу по коридора към душовете, Макс попита:
— Кой си ти?
— Името ми не е важно — отвърна пазачът. — Важно е кой ме праща.
Разговорът се водеше в неестествената тишина на нощния затвор. Руският на пазача беше безупречен, но за опитното око на Макс той не приличаше нито на руснак, нито на грузинец, чеченец, украинец или пък на азербайджанец. За Макс беше дребен, но в края на краищата по неговите стандарти почти всички бяха дребни. Изглеждаше в добра форма обаче, а отговорите бяха прецизно премерени. Създаваше впечатление за необикновеното спокойствие на правилно овладяната енергия. Не правеше движение, освен ако не беше необходимо, и така използваше само нужното количество енергия, не повече. Самият Макс правеше нещо подобно, затова за него беше лесно да забележи точните симптоми, които другите биха пропуснали. Очите на пазача бяха белезникави, изражението му — мрачно, почти отсъстващо, като на хирург в операционна зала. Светлата му коса беше гъста отгоре, подрязана в стил, който би бил непознат за Макс, ако не беше почитател на международните списания и чуждите филми. Всъщност, ако Макс не беше по-добре запознат, би казал, че пазачът е американец. Но това бе невъзможно. Шефът на Макс не наемаше американци — той ги поглъщаше.
— Значи те праща Маслов — каза Макс. Дмитрий Маслов беше главатарят на Казанская. — Всичко е заради шибаното време, да ти кажа. Петнайсет месеца на това място са като петнайсет години.
В този момент, щом застанаха рамо до рамо при душовете, пазачът, без да се завърти изцяло, замахна с палката и удари Макс странично по главата. Макс, съвсем неподготвен, се олюля и се свлече на голия циментов под в банята, който вонеше на плесен, дезинфектант и на мъже, които не поддържат необходимата хигиена.
Пазачът го подхвана така безгрижно, сякаш тази вечер беше излязъл на среща с момиче под ръка. Замахна с палката почти мързеливо. Удари Макс в левия бицепс достатъчно силно, че да го изтика към редицата душове, които стърчаха от подгизналата задна стена. Но Макс не желаеше да го избутва нито този пазач, нито който и да е. Щом палката изсвистя надолу от връхната точка на дъгата, Макс пристъпи напред и разцепи траекторията на удара със стегната ръка. Попаднал в линията на защита на пазача, вече можеше да предприеме най-адекватното действие в дадената ситуация.
Самоделният нож беше в лявата му ръка. Нахвърли се с острието напред. Когато пазачът се отмести, за да го блокира, той замахна нагоре и го поряза с върха на острието. Беше се прицелил да среже отдолу китката, където минаваха вените, и ако успееше да ги пререже, ръката щеше да стане безполезна. Рефлексите на пазача обаче бяха бързи като неговите и острието попадна върху ръкава на коженото яке. Но не проникна в кожата, както би трябвало. Макс имаше време само да отбележи, че якето сигурно е покрито с „кевлар“ или някакъв друг непробиваем материал, преди мазолестият край на ръката на пазача да избие ножа от стиснатите му пръсти.
Следващият удар го изтърколи назад. Той се спъна в един от отводнителните канали, петата му хлътна вътре и пазачът заби подметката на ботуша си странично в коляното на Макс. Чу се ужасяващ звук от триенето на кост в кост, докато десният крак на Макс се огъваше.
Щом пазачът се приближи, каза:
— Не ме е пратил Дмитрий Маслов. А Пьотър Зилбер.
Макс се бореше да измъкне от канала петата си, която вече не усещаше.
— Не знам за кого говориш.
Пазачът го сграбчи отпред за ризата.
— Ти уби брат му Алексей. С един изстрел в тила. Намериха го в Москва река.
— Това беше по работа — отвърна Макс. — Просто работа.
— Да, добре, а това е лично — каза пазачът, докато забиваше коляно в чатала на Макс.
Макс се преви на две. Когато пазачът се наведе да го издърпа, Макс го удари с глава в брадата. Между устните му бликна кръв, щом зъбите му пробиха езика.
Макс използва предимството си и заби юмрук над бъбрека на пазача. Той облещи очи — единственият симптом, че усеща болка — и ритна Макс по строшеното коляно. Макс падна и остана да лежи. Агонията го заля като река. Докато се опитваше да я надмогне, пазачът отново го ритна. Усети, че ребрата му поддават, а бузата му опря вонящия циментов под. Лежеше зашеметен, без да може да се изправи.
Пазачът клекна до него. Като видя гримасата му, Макс изпита известно задоволство, но само това му беше писано да получи като утеха.
— Имам пари — немощно изпъшка Макс. — Заровени са на безопасно място, където никой не може да ги намери. Ако ме измъкнеш оттук, можеш да получиш половината. Над половин милион американски долара.