— Контузии, натъртвания — монотонно изреди докторът. — Но без счупени кости и фрактури.
Беше дребен, мургав човек с мустаци и тъмна, пригладена назад коса. Борн реши, че е турчин. Всъщност целият персонал изглеждаше от турски произход.
Докторът даде на Спектър малък пакет.
— Може да имате нужда от тези болкоуспокояващи, но само за следващите четиридесет и осем часа. — Той вече беше оставил тубичка от антибиотичния крем, както и наставления за Борн.
Докато преглеждаха Спектър, Борн използва мобилния си телефон да се обади на Дерон, художника имитатор, когото използваше за всичките си документи при пътуване. Борн издекламира регистрационния номер на черния кадилак, който беше задигнал от евентуалните похитители на професора.
— Искам да докладваш за регистрацията колкото може по-бързо.
— Добре ли си, Джейсън? — попита Дерон със своя носов лондонски акцент. Дерон беше подкрепял Борн в безброй опасни мисии. Винаги задаваше този въпрос.
— Добре съм — отвърна Борн. — Но не мога да кажа същото за пътниците в колата.
— Прекрасно.
Борн си го представи в неговата лаборатория в североизточния район на Вашингтон — висок, бликащ от енергия чернокож с ум на магьосник.
Когато лекарят си тръгна, Борн и Спектър останаха насаме.
— Вече знам кой ме преследваше — каза Спектър.
— Не обичам недовършени неща — отвърна Борн. — Регистрацията на кадилака ще ни каже нещо, вероятно нещо, което дори и вие не знаете.
Професорът кимна, явно впечатлен.
Борн седна на кожения диван и вдигна крака си на масичката за кафе. Спектър се отпусна на едно кресло отсреща. Облаците се гонеха един друг по бруленото от вятъра небе и изпъстряха с подвижни шарки персийския килим. Борн видя как по лицето на Спектър премина една по-различна сянка.
— Професоре, какво има?
Спектър поклати глава.
— Дължа ти най-искрено извинение, Джейсън. Опасявам се, че имах скрит мотив, като те помолих да се върнеш към университетския живот. — Погледът му беше изпълнен със съжаление. — Мислех, че ще е добре за теб, да, това е самата истина, абсолютно. Но освен това те исках близо до себе си, защото… — Той махна с ръка, сякаш да прочисти въздуха от измамата. — Защото се страхувах, че това, което се случи тази сутрин, ще се случи. Сега заради моя егоизъм много ме е страх, че изложих живота ти на опасност.
Турският чай, силен и с наситен аромат, беше сервиран пред тях с яйца, пушена риба, едрозърнест хляб и тъмножълто благоуханно масло.
Борн и Спектър седнаха на дълга маса, покрита с бяла, ръчно бродирана ленена покривка. Порцеланът и сребърната посуда бяха от най-високо качество. Отново странност в домакинството на университетски преподавател. Останаха мълчаливи, докато млад мъж, строен и стегнат, сервираше тяхната идеално приготвена, елегантно подредена закуска.
Когато Борн понечи да зададе въпрос, Спектър го прекъсна:
— Първо трябва да напълним стомасите си и да възстановим силите си, за да сме сигурни, че умовете ни ще работят с пълен капацитет.
Двамата проговориха отново едва след като привършиха, чиниите и приборите бяха прибрани и им наляха от чайник с прясно приготвен чай. Между тях лежеше малка купа с гигантски фурми и разполовени свежи нарове.
Щом отново останаха сами в трапезарията, Спектър без предисловия каза:
— По-предишната нощ получих вест, че един мой бивш студент, чийто баща ми беше близък приятел, е мъртъв. Убит по най-безмилостен начин. Този млад човек, Пьотър Зилбер, освен че беше мой бивш студент, ръководеше информационна мрежа, която се простираше в няколко държави. След няколко трудни и рисковани месеци маневри и преговори той успя да ми набави един жизненоважен документ. Пьотър беше разкрит, с неизбежните последствия. От такова събитие се опасявах. Може да звучи мелодраматично, но те уверявам, че е истина: войната, в която участвам от близо двайсет години, достигна финалната си фаза.
— Каква точно война, професоре? — попита Борн. — Срещу Кого?
— След малко ще стигна и до това. — Спектър се приведе напред. — Предполагам, че си любопитен, дори смаян, че един университетски професор ще е ангажиран с въпроси, които са повече от областта на Джейсън Борн. — Той вдигна за миг двете си ръце, за да обхване къщата. — Но както ти без съмнение си забелязал, животът ми е по-различен, отколкото на пръв поглед. — Той доста тъжно се усмихна. — Така ставаме двама, нали?