— Какво търсиш? — Девра застана по средата на всекидневната, като гледаше как Аркадин методично претърсва. — Какво си мислиш, че ще намериш? Документът? — Смехът й беше нещо като пискливо свирукане. — Заминал е.
Аркадин вдигна очи от кашата, в която автоматичният му нож беше превърнал възглавниците от дивана.
— Къде?
— Далеч от твоите ръце, това е сигурно.
Аркадин затвори ножа си и прекоси пространството между двамата с една широка крачка.
— Мислиш ли, че това тук е шега или пък си играем на някаква игричка?
Горната устна на Девра се сгърчи.
— Сега ще ме нараниш ли? Повярвай, нищо, което можеш да направиш, не е по-лошо от това, което вече ми е сторено.
Кръвта заблъска във вените на Аркадин и той се спря, за да обмисли думите й. Онова, което казваше, вероятно бе истина. Бог бе изоставил много украинци под съветския ботуш. Аркадин трябваше да възприеме съвсем друга тактика.
— Няма да те нараня, макар че си с противниците. — Той се завъртя кръгом и седна на един стол с дървени облегалки. Облегна се назад и прокара пръсти през косата си. — Виждал съм много гадости — излежал съм две присъди в затвора. Мога да си представя системното скотско отношение, което си търпяла.
— И аз, и майка ми, мир на праха й.
Светлините от фарове на преминаващи коли блеснаха за кратко в прозорците, после се стопиха. На улицата мързеливо излая куче. С бурен скандал отминаха двама души. Вътре в занемарения апартамент от неравномерната светлина на лампите, с накъсани или килнати сенки, Девра изглеждаше ужасно уязвима, като дребничко дете. Аркадин стана, силно се протегна, разходи се до прозореца и погледна към улицата. Очите му улавяха и най-дребната сянка, всеки проблясък на светлина, независимо колко кратка или слаба беше тя. Рано или късно хората на Пьотър щяха да го последват; беше нещо неизбежно, което двамата с Икупов обсъдиха, преди да тръгне от вилата. Икупов предложи да изпрати двама здравеняци да се спотайват в Севастопол, в случай че има нужда от тях, но Аркадин отказа, обясни, че предпочита да работи сам.
След като се увери, че за момента улицата е чиста, той се отдръпна от прозореца навътре в стаята.
— Майка ми умря мъчително — каза той. — Убиха я, зверски я пребиха и я оставиха в един килер да я глозгат плъховете. Поне така ми каза следователят.
— Къде беше баща ти?
Аркадин сви рамене.
— Кой знае? По това време кучият му син може да е бил в Шанхай, а може и да е бил мъртъв. Майка ми каза, че е бил от търговския флот, но аз силно се съмнявам. Тя се срамуваше, че е забременяла от абсолютно непознат.
Девра, която беше седнала върху разпраната облегалка на дивана, каза:
— Гадно е да не знаеш корените си, нали? Сякаш вълните винаги са те подмятали. Никога няма да познаеш своя дом, дори и да попаднеш на него.
— Моят дом — с усилие каза Аркадин. — Аз никога не мисля за него.
Девра улови нещо в гласа му.
— Но би искал, нали?
Той доби сърдито изражение. Провери отново улицата с обичайното усърдие.
— Какъв е смисълът?
— Защото като знаем кои са корените, можем да разберем кои сме. — Тя леко се удари в гърдите с юмрук. — Миналото ни е част от нас.
Аркадин се почувства така, сякаш го беше убола с игла. Във вените му бликна отрова.
— Моето минало е остров, от който отдавна съм отплувал.
— Няма значение, то още е с теб дори и да не го осъзнаваш — отвърна тя с такава енергия, сякаш дълго бе премисляла това. — Не можем да избягаме от миналото, независимо от усилията, които правим.
За разлика от него тя, изглежда, имаше силно желание да говори за миналото си. На него това му се стори любопитно. Дали Девра не мислеше, че тази тема е обща за тях? Ако е така, той трябваше да я запази, за да поддържа непрекъсната връзка с нея.
— Ами твоят баща?
— Тук съм родена, тук израснах. — Тя се загледа в ръцете си. — Баща ми беше корабен инженер. Изхвърлиха го от корабостроителницата, когато руснаците я конфискуваха. После една нощ дойдоха за него, казаха, че ги шпионирал, предавал техническа информация за корабите им на американците. Повече не го видях. Но руският служител от държавна сигурност си хареса майка ми. Когато й се насити, се захвана с мен.