— Изглежда така, сякаш имате предател в организацията си, професоре.
Спектър кимна.
— И аз с нежелание стигам до същото заключение.
Нещо, което беше тревожило Борн, сега изникна ясно в съзнанието му.
— Професоре, кой ви се обади, докато закусвахме?
— Един от хората ми. Нуждаеше се от потвърждение на информация. Тя беше в колата ми. Защо?
— Защото това обаждане ви извади отвън на улицата точно когато черният кадилак пристигна. Това не беше съвпадение.
Спектър свъси вежди.
— Не, не допускам, че може да е било така.
— Дайте ми име и адрес — каза Борн. — И ще разберем със сигурност.
Мъжът на покрива имаше на бузата си бенка, черна като грях. Аркадин се вторачи в нея, докато мъжът издърпваше Девра от покрития със смола покрив по-далеч от Аркадин.
— Каза ли му нещо? — попита мъжът, без да сваля очи от Аркадин.
— Разбира се, че не — сопна се в отговор Девра. — За каква ме мислиш?
— За слабо звено — отвърна мъжът с бенката. — Казах на Пьотър да не те използва. Сега заради теб Филя е мъртъв.
— Филя беше идиот!
Мъжът с бенката отклони очи от Аркадин и презрително каза на Девра:
— Той беше твоя отговорност, кучко.
Аркадин вряза крака между краката на мъжа и той изгуби равновесие. Пъргав като котка, Аркадин скочи върху него и започна да го удря. Мъжът с бенката отвърна, доколкото му позволяваше ситуацията. Аркадин се мъчеше да не издава болката в лявото си рамо, но то вече беше изкълчено и не действаше точно. Като видя това, мъжът с бенката го удари право в рамото колкото можеше по-силно.
Аркадин седна замаян, почти ослепял от болка. Мъжът с бенката затърси пистолета си, намери оръжието на Аркадин и го вдигна. Тъкмо беше готов да натисне спусъка, когато Девра го застреля в тила със собствения му пистолет.
Без да издаде и звук, мъжът рухна по лице. Тя стоеше, широко разкрачена, в класическата поза за стрелба, едната й ръка подкрепяше другата на дръжката. Застанал на колене и парализиран от ужасната болка, Аркадин я гледаше как извърта оръжието и го насочва към него. В очите й имаше нещо, което той не можеше да определи, камо ли да разбере.
После съвсем ненадейно тя изпусна дълбоката въздишка, която бе удържала вътре в себе си. Ръцете й се отпуснаха и оръжието се смъкна.
— Защо? — обади се Аркадин. — Защо го застреля?
— Той беше глупак. Мътните ме взели, всичките ги мразя.
Дъждът се изсипваше отгоре им и барабанеше по покрива. Небето, потънало в мрак, скриваше света около тях. Сякаш стояха на планински връх върху покрива на света. Аркадин я гледаше как се приближава към него с вдървена походка. Приличаше на диво животно — гневна, озлобена, извън естествената си среда, попаднала в цивилизования свят. Като него. Той беше обвързан с нея, но не я разбираше, не можеше да й се довери.
Когато му подаде ръката си, той я пое.
Девета глава
— Сънувам все един и същи кошмар — каза министърът на отбраната Ървин Рейнолдс „Бъд“ Холидей. — Седя точно тук, в „Аушак“ в „Бетезда“, изведнъж влиза Джейсън Борн и в стил „Кръстникът 2“ ме прострелва в гърлото, а после и между очите.
Холидей седеше на една маса в задната част на ресторанта заедно с Лутър Лавал и Роб Бат. „Аушак“, горе-долу на средата на пътя между Националния военноморски медицински център и кънтри клуб „Чеви Чейз“, беше негово любимо място за срещи. Понеже ресторантът се намираше в „Бетезда“ и особено защото беше афганистански, никой, когото Холидей познаваше или от когото искаше да запази тайна, не идваше тук. Министърът на отбраната се чувстваше най-удобно на не много популярни места. Той беше човек, презиращ Конгреса, но още повече презираше неговите надзорни комисии, защото винаги се ровеха в неща, които не ги засягаха и от които не разбираха, камо ли да са компетентни.
Тримата мъже бяха поръчали ястието, което беше специалитет на заведението: листове паста, пълнени с арпаджик, напоен в пикантен, задушен с месо, доматен сос. Всичко това беше залято с кисело мляко и украсено с листенца джоджен. Тримата бяха единодушни, че аушак е идеалното зимно ястие.
— Скоро този кошмар ще изчезне, сър — каза Лавал с онази сервилност, която караше Бат да скърца със зъби. — Не е ли така, Роб?