Обаче едно ми изглежда ясно — колкото и да не искаш да повярваш, нещо вътре в теб, нещо инстинктивно в природата на Борн, те отделя от всички други.
Насоката на разговора разтревожи Борн.
— Да не искате да кажете, че аз съм главно Джейсън Борн — че Дейвид Уеб щеше да се превърне в него, независимо от всичко?
— Не, съвсем не. Но от това, което си споделил с мен, действително смятам, че ако не е имало намеса, ако я нямаше самоличността на Борн, тогава Дейвид Уеб щеше да е много нещастен човек.
Това не беше нещо ново за Борн. Но винаги беше смятал, че такава мисъл му хрумва, защото знае прекалено малко за това кой е бил. Дейвид Уеб беше по-голяма загадка за него, отколкото Джейсън Борн. Щом осъзнаеше това, Борн се чувстваше преследван, сякаш Уеб беше привидение, призрачен скелет на самоличността на Борн, дарен с плът и кръв от Алекс Конклин.
Борн, който караше по „Кънектикът Авеню“, пресече „Кътидрал Авеню“. Пред тях се появи входът на зоологическата градина.
— Всъщност едва ли Дейвид Уеб щеше да изкара до края на учебната година.
— Тогава се радвам, че реших да те въвлека в истинската си страст. — Сякаш нещо у Спектър се беше успокоило. — Не се случва често човек да има възможност да поправи грешките си.
Денят беше достатъчно мек и навън се разхождаше семейството горили. В края на заграденото пространство, където седеше патриархът, заобиколен от домочадието си, шумно се тълпяха ученици. Мъжкарят с посивял гръб положи максимални усилия да не им обръща внимание, но когато непрестанното им бърборене му дойде в повече, той се премести в другия край на ограденото място, последван от семейството си. Остана да седи там, докато шумът стана непоносим. Тогава се помъкна обратно към мястото, където го видяха за пръв път.
Михаил Тарканян ги чакаше близо до клетката. Той огледа Спектър от главата до петите и се завайка за посиненото му око. После го пое в прегръдката си и го целуна по двете бузи.
— Аллах е добър, приятелю. Ти си жив и здрав.
— Благодарение на Джейсън. Той ме спаси. Дължа му живота си. — Спектър запозна двамата мъже.
Тарканян целуна Борн по двете бузи и прочувствено му благодари.
Сред семейството на горилата настъпи суматоха, някои започнаха да се пощят.
— Ужасно тъжен живот. — Тарканян посочи посивелия мъжкар.
Борн забеляза, че английският на Тарканян имаше тежък акцент, подобен на бандитския жаргон в пренаселения район „Соколники“ в североизточна Москва.
— Вижте горкото копеле — каза Тарканян.
Горилата имаше печално изражение — по-скоро примирено, отколкото непокорно.
Спектър каза:
— Джейсън е тук за изясняване на някои факти.
— Така ли? — Тарканян беше пълен като бивш атлет — с врат като на бик и дебнещи очи, хлътнали в жълтеникава плът. Държеше раменете си вдигнати към ушите, сякаш да предотврати очакван удар. Явно получените в Соколники силни удари му стигаха за цял живот.
— Искам да отговориш на въпросите му — каза Спектър.
— Разбира се. Ще направя всичко, каквото мога.
— Имам нужда от помощта ти — каза Борн. — Разкажи ми за Пьотър Зилбер.
Тарканян се престори на изненадан, погледна набързо Спектър, който се беше отдалечил на една крачка, за да насочи цялото внимание на своя човек върху Борн. После сви рамене.
— Добре. Какво искаш да знаеш?
— Как разбра, че е бил убит?
— По обичайния начин. Чрез един от хората ни за връзка. — Тарканян поклати глава. — Бях съсипан. Пьотър беше ключова фигура за нас. Освен това ми беше приятел.
— Как според теб е бил разкрит?
Край тях някакви ученички вдигнаха врява. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не се чува, Тарканян каза:
— Де да знаех. До него не беше лесно да се стигне, това ще ти кажа.
Борн небрежно попита:
— Пьотър имаше ли приятели?
— Разбира се, че имаше. Но никой от тях не би го предал, ако това питаш. — Тарканян издаде напред устни. — От друга страна… — думите му заглъхнаха.
Борн улови погледа му и прикова очи в него.
— Пьотър се срещаше с една жена. Гала Нематова. Беше влюбен до уши в нея.
— Предполагам, че е била сериозно проучена — каза Борн.
— Разбира се. Но… ами, Пьотър беше малко, хм, твърдоглав, що се отнася до жените.