Двамата едновременно и обичаха, и мразеха да са в това състояние. Усещането беше форма на екстаз. Той си спомни как му попадна книгата „Учението на Дон Хуан“ от Карлос Кастанеда с меки оръфани корици. Беше се научил да чете на английски от нея — дълъг, мъчителен път. Идеята за екстаз никога не му беше хрумвала, преди да прочете тази книга. По-късно, като подражаваше на Кастанеда, реши да пробва пейот — ако можеше да го намери, — но идеята за дрога, независимо каква дрога, го караше да настръхва. Вече беше загубил твърде много. Нямаше желание да открива място, от което можеше никога да не се върне.
Междувременно екстазът, в който се намираше, беше и товар, и откровение, но той знаеше, че не може дълго да остане такъв оголен нерв. Всичко, от пламък в ауспуха на колата до цвъртенето на щурец, се сгромолясваше върху Аркадин така болезнено, сякаш са го обърнали с хастара навън.
Той изучаваше Девра с почти маниакално съсредоточаване. Забеляза нещо, което не беше видял преди — вероятно го разсейваше нейното ръкомахане и не беше обърнал внимание. Но сега може би просто беше изтощена или се беше отпуснала в присъствието на Аркадин. Имаше тремор на ръцете — нервно състояние, което не беше съвсем нормално. Той тайно наблюдаваше треперенето и си мислеше, че то я прави да изглежда още по-уязвима.
— Не те разбирам — каза й сега той. — Защо се обърна срещу своите хора?
— Мислиш, че Пьотър Зилбер, Олег Шуменко и Филя бяха моите хора?
— Ти беше брънка в мрежата на Зилбер. Какво друго да мисля?
— Чу как тази свиня ми говореше горе, на покрива. Да им се не види, всичките бяха такива. — Тя избърса мазнината от устните и брадичката си. — Никога не съм харесвала Шуменко. Първо трябваше да го измъквам от дълговете му на комар, после пък от наркотиците.
Гласът на Аркадин беше рязък, когато каза:
— Ти ми каза, че не знаеш за какво е бил последният заем.
— Излъгах.
— Каза ли на Пьотър?
— Шегуваш се. Пьотър беше най-лошият от всички.
— Но и малък талантлив негодник.
Девра кимна.
— Така мислех и аз, когато бях в леглото му. Той си позволяваше безнаказано ужасно много гадости, защото беше шефът — пиене, партита и, боже, момичетата! Понякога по две, по три на нощ. Писна ми от него и помолих да ме върнат обратно у дома.
„Значи е била гадже на Пьотър за кратко“, помисли Аркадин.
— Ходенето по партита обаче е било част от работата му — за да създава контакти, да е сигурен, че ще се върнат за още.
— Така е. Проблемът е, че прекалено много му харесваше. И неизбежно този начин на мислене зарази онези, които бяха близо до него. От кого мислиш Шуменко се научи да живее така? От Пьотър, ето от кого.
— А Филя?
— Филя си мислеше, че съм негова собственост, като недвижим имот. Когато излизахме заедно, той се държеше, сякаш ми е сводник. Мразех го в червата.
— Защо не се отърва от него?
— Той снабдяваше Шуменко с кока.
Бърз като котка, Аркадин се надвеси над нея през масата.
— Виж какво, сладурче, изобщо не ми пука кого харесваш и кого не. Но да ме лъжеш, е съвсем друго нещо.
— Ти какво очакваше? — отвърна тя. — Нахлу тук като някаква вихрушка.
Тогава Аркадин се засмя и разчупи напрежението, което се беше обтегнало до скъсване. Това момиче имаше чувство за хумор, което означаваше, че е умна, както и находчива. В ума си я свързваше с една жена, която някога значеше много за него.
— Все още не те разбирам — поклати глава той. — Ние сме на различни страни в този конфликт.
— Ето тук грешиш. Аз никога не съм била част от този конфликт. Не ми харесваше, само се преструвах, че е така. Отначало си го поставих за цел — дали ще мога да заблудя Пьотър, а после и останалите. Щом успях, просто изглеждате по-лесно да продължавам така. Плащаха ми добре, учех се по-бързо от другите, имах доходи, които никога не бих спечелила като диджей.
— Можела си да напуснеш по всяко време.
— Можех ли? — Тя вирна глава. — Щяха да хукнат след мен, както сега преследват теб.
— Но сега промени решението си и ги напусна. — Той вирна глава. — Не ми казвай, че е заради мен.
— Защо не? Харесва ми да седя до вихрушка. Успокояващо е.