Петият и шестият агент бяха източно от „Фриър“, единият приблизително на средата между „Медисън“ и „Джеферсън Драйв“, а другият — пред сградата на музея за индустриално изкуство. Борн знаеше, че трябва да има поне още един.
Беше почти пет часът. Зимният полумрак се беше спуснал много бързо, подсилваха го блещукащите светлини, увити празнично около стълбовете на лампите. След като запамети поста на всеки агент, Борн се върна на земята, като използва первазите на прозорците, за да се задържа с ръце и крака.
В момента, в който се покажеше, агентите щяха да се раздвижат. Като прецени разстоянието, на което бяха от местоположението на директорката и Сорая, той изчисли, че няма повече от две минути, за да вземе папките от Харт.
Докато чакаше знак от Сорая, скрит в сенките, той се напрегна да разпознае останалите агенти. Не можеха да си позволят да оставят „Индипендънс Авеню“ непокрито. Ако Харт всъщност не носеше папките, тогава Борн щеше да постъпи, както Сорая беше предложила в началото, и незабелязано щеше да се махне от района.
Той си представи как на входа на „Фриър“ Сорая разговаря с директорката. Щеше да настъпи първият нервен миг на потвърждение, после Сорая трябваше да насочи разговора към папките. Трябваше да намери начин Харт да й ги покаже, за да се увери, че са автентични.
Телефонът му звънна веднъж и замлъкна. Папките бяха автентични.
Той влезе в интернет на път за станцията на метрото й провери най-новото разписание на движението, като преценяваше какви възможности има. Тази процедура му отне по-дълго време, отколкото би искал. Действителната и непосредствена опасност беше, че един от шестимата агенти поддържаше връзка със своята база — на ЦРУ или на Пентагона, — чиято фина електронна телеметрия можеше да закове в точка телефона му и още по-лошо, да шпионира какво теглил от интернет. Обаче това не можеше да се избегне. Достъпът трябваше да стане на място и веднага в случай на непредвидено закъснение в транспорта. Той прогони тревогата от ума си и се съсредоточи върху това, което трябваше да направи. Следващите пет минути бяха решаващи.
Време бе да тръгва.
Минута след като Сорая тайно се свърза с Борн, каза на Вероника Харт:
— Опасявам се, че може да имаме проблем.
Директорката рязко завъртя глава. Тя беше оглеждала района за всеки намек от присъствието на Борн. Множеството около „Фриър“ се беше сгъстило, тъй като много хора минаваха на път за станция „Смитсониън“ край ъгъла, връщаха се в хотелите си, за да се приготвят за вечеря.
— Какъв проблем?
— Мисля, че видях един от агентите на АНС, които засякохме на обяд.
— По дяволите, не искам Лавал да разбере, че се срещам с Борн. Ще изпадне в истерия и ще хукне при президента. — Тя се обърна. — Мисля, че трябва да се махнем, преди Борн да дойде тук.
— Ами моята информация? — попита Сорая. — Какъв шанс ще имаме без него? Според мен трябва да останем и да говорим с него. Като му покажем материала, по-лесно ще спечелим доверието му.
Директорката явно беше нервна.
— Това изобщо не ми харесва.
— Време е за основното — Сорая я хвана за лакътя. — Да минем тук отзад — каза тя, като сочеше лоджията. — Ще бъдем извън полезрението на преследвачите.
Харт неохотно влезе в откритото пространство. Лоджията беше изключително пълна с хора, които сновяха насам-натам и обсъждаха експонатите, плановете си за вечеря и за следващия ден. Галерията затваряше в пет и половина, затова сградата започваше да се изпразва.
— Къде всъщност е той, по дяволите? — раздразнено попита Харт.
— Ще дойде — увери я Сорая. — Иска материалите.
— Естествено, че ги иска. Засягат негов приятел.
— За него е изключително важно да изчисти името на Мартин.