— Радвам се да те видя, Родни — каза генерал Кендъл.
Фиър мълчаливо кимна и седна до Кендъл.
Родни Фиър беше резервният план, подкреплението, на което генералът беше заложил, в случай че планът с Роб Бат се провали. Всъщност беше по-лесно да привлекат Фиър, отколкото Бат. Фиър беше човек, попаднал в секретните служби не по някакви патриотични причини, не защото обичаше тайния живот. Той просто беше мързелив. Не че не вършеше работата си, вършеше я дяволски добре. Държавната служба му пасваше във всичко. Но каквото и да направеше Фиър, го правеше, защото ще има полза от това. Всъщност той беше опортюнист. Можеше да види опасностите по-добре от всеки друг в ЦРУ, ето защо привличането му към каузата на АНС се оказа толкова лесно и плавно. Със смъртта на Стария беше дошъл и краят на дните. Той не притежаваше нищо от лоялността на Бат, с която да се бори.
Все пак не биваше да го приемат като даденост, затова Кендъл се срещаше с него тук от време на време. Ползваха сауната, после взимаха душ, обличаха цивилните си дрехи и отиваха да вечерят в някое от онези долнопробни места с барбекю в югоизточната част на града, които Кендъл познаваше.
Това бяха чисто и просто капанчета, предимно дупки, където съдържателят с обич опушваше своите парчета месо — ребърца, гърди, препечени мръвки, сладки и лютиви наденички, понякога и цяло прасе. Старите, набраздени дървени маси, с четири или пет соса отгоре с различни съставки и степени на лютивост, бяха нещо като вечно променящо се решение. Повечето хора искаха да им завият месото, за да го отнесат някъде. Но не и Кендъл и Фиър. Те сядаха на маса, хранеха се и пиеха бира, докато костите се трупаха на купчини заедно със смачканите салфетки.
От време на време Фиър спираше да яде, за да съобщи на Кендъл някой факт или слух, който в момента обикаляше кабинетите на ЦРУ. Кендъл понякога задаваше въпроси, за да помогне на Фиър да изясни или допълни даден момент, особено когато ставаше дума за ходовете на Вероника Харт и Сорая Мур.
След това те шофираха до стара, изоставена библиотека за основното събитие. Сградата в ренесансов стил беше купена на цена, ниска като след пожар, от Дрю Дейвис, местен бизнесмен, познат в този район, но иначе анонимен в града — точно както на него му се искаше. Той беше един от онези достатъчно оправни хора, които се носеха под радара на градската полиция. Това не беше толкова лесна работа по тези места, защото като почти всички, които живееха там, той беше чернокож. За разлика от повечето хора около него, той имаше високопоставени приятели. Предимно заради мястото, което държеше — „Стъклената пантофка“.
Това беше законен музикален клуб и освен това изключително преуспяващ. Привличаше много от известните изпълнители на аренби. Но истинският бизнес беше отзад: изискан публичен дом, специализиран в цветнокожи жени. В „Стъклената пантофка“ можеше да се набави всеки нюанс на цвета, което в този случай означаваше етнос. Тарифите бяха извънредно високи, но, изглежда, никой не възразяваше, а пък и Дрю Дейвис плащаше на своите момичета добре.
От последната си година в колежа Кендъл често посещаваше този публичен дом. Беше дошъл една нощ на шега с компания приятели от добри семейства. Не искаше, но те го бяха предизвикали и знаеше колко ще му се подиграват, ако откаже. По ирония той остана и с годините разви, както се изразяваше, вкус към преминаването откъм дивата страна. Отначало си казваше, че изкушението е чисто физическо. После осъзна, че му харесва да ходи там; никой не го безпокоеше, никой не му се присмиваше. По-късно този постоянен интерес беше реакция от ролята му на аутсайдер, когато се наложи да работи с пристрастените към властта като Лутър Лавал. Боже, дори низвергнатият Роб Бат беше член на йейлския „Череп и кости“. Е, „Стъклената пантофка“ е моят „Череп и кости“, мислеше си Кендъл, докато го съпровождаха в помещението отзад. То беше толкова тайно, толкова безсрамно, колкото и нещата, които се вършеха сред управниците във Вашингтон. Това място беше малкото лично убежище на Кендъл, само негов си живот. Дори Лутър не знаеше за „Стъклената пантофка“. Беше му приятно да има тайна от Лавал.
Кендъл и Фиър седнаха в пурпурни плюшени кресла — с цвета на кралската власт, както отбеляза Кендъл — и пред тях мина тих парад от жени с всякакви размери и цвят. Кендъл си избра Имани, една от любимките му, а Фиър — евроазиатка, отчасти индийка, със смугла кожа.
Оттеглиха се в просторни стаи, обзаведени като спалните в европейските вили — с легла под балдахин и тонове кретон, кадифе, драперии и завеси. Тя не носеше нищо отдолу. На светлината от лампата тъмната й кожа блестеше.