Смътно чу, че някой му задава въпрос, чийто отговор знаеше. Не искаше да отговори, но знаеше, че ще го направи. Защото гласът му каза, че ако отговори, качулката ще падне от главата му. Побърканият му ум знаеше само, че качулката трябва да се свали; вече не различаваше правилното и грешното, доброто и злото, истина и лъжа. Реагираше само на един императив: нуждата да оцелее. Опита се да раздвижи пръстите си, но приведен над него, мъчителят му сигурно ги притискаше с месестата част на дланите си.
Пьотър не издържаше повече. Отговори на въпроса.
Качулката не се смъкна. Той изрева от негодувание и ужас. „Разбира се, че не се смъкна“, помисли си той в кратък миг на яснота. Ако бяха я свалили, той нямаше да има мотив да отговори на следващия въпрос и на следващия, и на следващия.
А той щеше да отговори на всичките. Знаеше го със смразяваща кръвта сигурност. Макар част от него да подозираше, че качулката никога няма да се смъкне, неговият хванат в клопка ум щеше да рискува. Нямаше друг избор.
Но сега, след като можеше да движи пръстите си, имаше друг избор. Точно преди вихрушката от лудост и паника отново да го връхлети, Пьотър направи този избор. Имаше един изход и като отправи безмълвна молитва към Аллах, я погълна.
Икупов и Аркадин стояха над тялото на Пьотър. Главата му беше килната на една страна; устните му бяха много сини, а от полуотворената му уста излезе малко количество, но ясно забележима пяна. Икупов се наведе и подуши мириса на горчиви бадеми.
— Не го исках мъртъв, Леонид. Бях съвсем ясен по този въпрос. — Икупов беше опечален. — Как е успял да се докопа до цианида?
— Използвали са разновидност, на каквато никога не съм попадал. — Самият Аркадин също изглеждаше угрижен. — Бил е прикрепен с фалшив нокът.
— Щеше да проговори.
— Разбира се, че щеше да проговори — каза Аркадин. — Вече беше започнал.
— Значи сам затвори устата си завинаги. — Икупов завъртя глава с отвращение. — Това ще доведе до сериозни последици. Той има опасни приятели.
— Ще ги намеря — каза Аркадин. — Ще ги убия.
Икупов поклати глава.
— Дори ти не можеш да убиеш всичките навреме.
— Мога да се свържа с Миша.
— И да рискуваш да изгубиш всичко? Не. Разбирам привързаността ти към него — най-добрият ти приятел, наставник. Разбирам подтика да говориш с него, да го видиш. Но не можеш, не и докато това не свърши и Миша не се върне у дома. Толкова.
— Разбирам.
Икупов отиде до прозореца и застана с ръка на гърба, загледан в спускащия се мрак. Светлините трепкаха по краищата на езерото и нагоре по хълмовете на Кампионе д’Италия. Докато съзерцаваше променения пейзаж, настъпи дълго мълчание.
— Ще трябва да променим разписанието. И ще започнеш от Севастопол като изходна точка. Използвай името, което взе от Пьотър, преди да се самоубие.
Той се обърна и застана с лице към Аркадин.
— Сега всичко зависи от теб, Леонид. Тази атака се планира от три години. Предвидена е да осакати американската икономика. Остават само две седмици, преди да се осъществи. — Той безшумно мина по килима. — Филип ще те снабди с пари, документи, бойна техника, която ще избегне електронните детектори, всичко, от което се нуждаеш. Намери този човек в Севастопол. Върни си документа и когато го направиш, проследи канала в обратен ред и го затвори, така че никога да не го използват, за да застрашават плановете ни.
Книга първа
Първа глава
— Кой е Дейвид Уеб?
Мойра Тревър, застанала пред бюрото му в Джорджтаунския университет, зададе въпроса толкова сериозно, че Джейсън Борн се почувства длъжен да отговори:
— Странно — каза той. — Никой не ме е питал за това преди. Дейвид Уеб е експерт по лингвистика, човек с две деца, които живеят щастливо с баба си и дядо си — родителите на Мари — в ранчо в Канада.
Мойра се намръщи.
— Не ти ли липсват?
— Ужасно ми липсват — каза Борн. — Но истината е, че там им е много по-добре. Какъв живот можех да им предложа аз? А има и постоянна заплаха от самоличността ми като Борн. Мари беше отвлечена и заплашвана, за да ме накарат да направя нещо, което нямах намерение да правя. Няма да повторя тази грешка.