— Е — каза Аркадин, — какво трябва да правим?
— Въпросът е какво ще правиш ти, Леонид. — Тя махна един лист от бедрото си. Носеше маркови американски дънки, блуза с изрязано деколте и беше обута в сандали. — Процесът за изучаване на твоето минало, е, с цел да ти помогне да възвърнеш контрола върху себе си.
— Имаш предвид склонността ми към самоубийство.
— Защо се изразяваш така, Леонид?
Той се взря дълбоко в очите й.
— Защото това е истината.
Погледът на Марлийн помръкна.
— Тогава защо ти е толкова неприятно да говориш с мен за нещата, които смятам, че ще ти помогнат?
— Ти просто искаш да прокопаеш път в главата ми. Мислиш, че ако знаеш всичко за мен, можеш да ме контролираш.
— Грешиш. Не става дума за контрол, Леонид.
Аркадин се засмя.
— Тогава за какво?
— За каквото е ставало дума винаги — да ти помогна да се владееш.
Лек ветрец отметна косата й и тя я приглади. Той забелязваше такива неща и им придаваше психологическо значение. Марлийн обичаше всичко да е много изпипано.
— Бях тъжно малко момче. После станах ядосано малко момче. После избягах от къщи. Ето това достатъчно ли ти е?
Марлийн наклони глава, за да улови лъч слънчева светлина, който се появи през полюшнатите листа на смокинята.
— Как се случи така, че от тъжен стана ядосан?
— Пораснах — отвърна Аркадин.
— Бил си още дете.
— Само на думи.
Известно време той я изучаваше. Ръцете й бяха кръстосани в скута. Вдигна едната, докосна бузата му с върха на пръстите си и проследи линията на челюстта, докато стигна до брадичката. Обърна лицето му малко към себе си. После се наведе напред. Когато докоснаха неговите, устните й бяха меки. Разтвориха се като цвете. Допирът на езика й беше като експлозия в устата му.
Като потуши тъмния вихър на емоцията, Аркадин победоносно се усмихна.
— Няма значение. Аз никога няма да се върна.
— Разбирам това чувство — кимна Девра, после стана. — Да видим ще можем ли да си намерим нормална квартира. За теб не знам, но аз трябва да се изкъпя. После ще видим как да се свържем с Хайдар, без никой да разбере.
Докато Девра се обръщаше, той я хвана за лакътя.
— Един момент.
На лицето й се изписа объркване, докато го чакаше да продължи.
— Ако не си ми враг, ако не ме лъжеш, ако искаш да останеш с мен, тогава ще демонстрираш своята преданост.
— Казах да, ще направя каквото поискаш от мен.
— Това може да включва да убиеш хората, които със сигурност ще охраняват Хайдар.
Тя дори не мигна.
— Дай ми шибания пистолет.
Вероника Харт живееше в жилищен комплекс в Ленгли, Вирджиния. Като много други комплекси в тази част на света той служеше за временен подслон на хиляди федерални служители, включително и призраци с всякакви нашивки, които често бяха на задание отвъд океана или в други части на страната.
Харт беше живяла в този апартамент малко повече от две години. Не че това имаше значение; откакто дойде в града преди седем години, тя живееше само във временни квартири. На този етап се съмняваше, че ще й е удобно да се установи и да свие гнездо. Поне такива бяха мислите й, докато натискаше бутона да отвори на Сорая Мур във фоайето. Минута по-късно се чу дискретно почукване и тя пусна другата жена да влезе.
— Чиста съм — каза Сорая, докато смъкваше палтото си. — Проверих.
Харт окачи палтото й в шкафа в антрето и я въведе в кухнята.
— За закуска имам студена зърнена каша или… — Тя отвори хладилника. — Студена китайска храна. Останала от снощи.
— Не си падам по обичайните закуски — каза Сорая.
— Добре. Аз също.
Харт взе няколко картонени опаковки, каза на Сорая къде да намери чинии, лъжици за сервиране и китайски пръчици. Преместиха се във всекидневната и сложиха всичко върху стъклената масичка за кафе между два срещуположни дивана.
Харт започна да отваря опаковките.
— Без свинско, нали?
Сорая се усмихна, поласкана, че шефката й помни нейните ограничения на мюсюлманка.
— Благодаря.
Харт се върна в кухнята и сложи вода за чай.
— Имам „Ърл Грей“ и улонг.
— За мен улонг, моля.
Харт запари чая и се върна с чайника и две малки чашки без дръжка във всекидневната. Двете жени се настаниха една срещу друга на масата, седнали с кръстосани крака върху килима с абстрактни мотиви. Сорая се огледа. На стената имаше няколко обичайни репродукции — такива, каквито човек очаква да види във всяка средностатистическа хотелска верига. Мебелировката изглеждаше наета, съвсем обикновена като всичко друго. Нямаше снимки, нито усещане за произхода или семейството на Харт. Единствената отличителна особеност беше пианото.