Атмосферата в колата тутакси стана толкова отровна, че Яков беше принуден да пусне в затопленото купе мразовитата московска нощ. Купи си сандвич от минаващ турчин и прекара следващия половин час в хранене. Говори с приятеля си Макс, който беше спрял зад него, защото Макс беше мързеливо копеле и използваше всякакви извинения, за да не работи.
Яков и Макс бяха в разгара на вълнуваща дискусия относно смъртта на висш чиновник от „РАБ Банк“ предишната седмица. Бил открит завързан, пребит и удушен в гаража на собствената си елитна дача. Двамата се чудеха защо кабинетът на главния прокурор и новосформираната от президента разследваща комисия се борят за юрисдикция над смъртния случай.
— Това си е чисто и просто политика — каза Яков.
— Мръсна политика — язвително отвърна Макс. — В това няма нищо чисто и просто.
Точно тогава Яков забеляза Джейсън Борн и привлекателната девойка да излизат от една жигула пред хотела. Удари три пъти с юмрук вратата на своето такси и усети раздвижване на задната седалка.
— Тук е — каза Яков, когато задният прозорец се смъкна.
Борн смяташе да остави Гала в хотел „Метропол“, когато погледна през прозореца на колата и видя таксито, което по-рано го беше откарало от „Китайския летец“ до хотела. Яков, шофьорът, се беше облегнал върху калника на своята трошка и ядеше нещо мазно, докато говореше с таксиджията, паркирал точно зад него.
Борн видя как Яков хвърли поглед към него и Гала, докато излизаха от колата. А като минаваха през въртящата се врата, Борн предупреди Гала да стои неподвижно. От лявата му страна беше служебният вход, използван от портиерите, за да внасят и изнасят от хотела багажа на гостите. Борн погледна към отсрещната страна на улицата. Яков пъхна глава в задния прозорец и размени няколко думи с човек, скрит на задната седалка.
В асансьора попита спътничката си:
— Гладна ли си? Аз умирам от глад.
Харун Илиев, човекът, когото Семьон Икупов беше пратил да намери Джейсън Борн, беше изхабил часове в заядливи преговори и разочароващи безизходни ситуации и накрая похарчи голяма сума пари в неговото преследване. Не беше съвпадение, че най-после стигна до Яков, който беше амбициозен и съзнаваше ясно, че няма как да забогатее, като кара такси из Москва, засича колегите си и им краде клиентите под носа. Какво можеше да е по-изгодно от това да шпионира други хора? Особено когато основният ти клиент е американец. Яков имаше много клиенти, но никой от тях не знаеше как да пилее наоколо долари като американците. Те искрено вярваха, че ако дадеш достатъчно пари, ще си купиш всичко. Повечето пъти бяха прави. А и когато не бяха, пак им излизаше скъпо.
Повечето от другите клиенти на Яков се смееха на парите, които американците пилееха. Но той подозираше, че просто завиждат. Според Яков да приемаш онова, което нямаш и никога няма да имаш, със смях, беше по-добре, отколкото да се оставиш да те потисне.
Хората на Икупов бяха единствените, които плащаха също толкова добре. Но те го използваха много по-малко от американците. От друга страна, го държаха на договор. Яков познаваше Харун Илиев добре, беше работил с него няколко пъти преди, харесваше го и му вярваше. Освен това и двамата бяха мюсюлмани. В Москва Яков пазеше своята религия в тайна, особено от американците, които биха го захвърлили като фалшива рубла.
Веднага след като американският аташе се свърза с него за работата, Яков се обади на Харун Илиев. В резултат Харун се внедри сред служителите на хотел „Метропол“ чрез един свой братовчед, който работеше в кухнята. Координираше поръчките между готвачите. Щом братовчедът видя, че има поръчка за рум сървис от 728, стаята на Борн, той се обади на Харун.
— Тази вечер персоналът е малко — каза му. — Слез долу до пет минути и ще направя така, че ти да му занесеш поръчката.
Харун Илиев бързо се яви при братовчед си и му връчиха количка на колела, спретнато покрита с бяла колосана покривка и натоварена със затворени съдове, подноси, чинии, сребърни прибори и салфетки. Като благодари на братовчед си за възможността да се добере до Джейсън Борн, той подкара количката към служебния асансьор. В него вече имаше някой. Харун помисли, че е от управителите на хотела, но след като влязоха в асансьора, мъжът се обърна и Харун за миг зърна подпухналото му лице и сребристата превръзка над едното око.