Ролята на хирург се изпълняваше от строени в редица машини, свързани с конвейерна лента. Когато телесната температура на органера достигаше определена точка, конвейерът се задвижваше. Първата машина правеше серия от разрези в областта на гръдния кош. Умело и прецизно хирургът изваждаше сърцето.
Според закона органерът бе вече мъртъв.
Сърцето му веднага отиваше в хранилището. Следваща по ред беше кожата — все още жива, по-голямата част от нея обикновено се смъкваше в едно цяло парче. Хирургът го нарязваше изключително внимателно, все едно че вадеше парченцата на гъвкава, крехка, извънредно сложна мозайка. Мозъкът незабавно се изгаряше с лазер и пепелта се запазваше, за да бъде погребана в урна. Всичко останало от тялото обаче, нарязано на дебели късове или малки топчета, на тънки като пергамент пластове или тесни ивици, отиваше в хранилището на органната банка в болницата. Всяко от тези неща можеше бързо да се опакова в куфар и да отлети за не повече от час до всяко кътче на света. Ако всичко вървеше точно по плана, ако пациентите имаха късмет да дойдат точно навреме и за лечението им е необходима точно тази пратка, органерът можеше да спаси повече живота, отколкото беше отнел.
Което бе смисълът на всичко това.
Легнал възнак и втренчил поглед в телевизорния екран на тавана, Лу изведнъж започна да трепери. Не му стигаше сила да пъхне извода на звуковия кабел в ухото си и мълчаливите жестове на фигурките от рисувания филм бяха станали внезапно зловещи. Той изключи екрана, но и това не помогна. Щяха да го разфасоват късче по късче и да го пъхнат в хранилището. Никога не беше виждал хранилище в органна банка, но чичо му бе имал навремето месарница…
— Хей! — изкрещя той.
Очите на момчето, единственото живо нещо в него, се отвориха. Старецът се извърна и го погледна през рамо. В края на коридора надзирателят вдигна за миг поглед от книгата си и продължи да чете.
Страхът набъбваше в стомаха на Лу, туптеше в гърлото му.
— Как се примирявате?
Момчето сведе очи към пода.
— С кое? — попита старецът.
— Ама вие не знаете ли какво ще направят с нас?
— Не и с мен. Няма да успеят да ме накълцат на парчета като шопар.
Лу за миг се озова до преградата.
— Как така?
Гласът на стареца съвсем се сниши.
— Защото на мястото на дясната ми бедрена кост сега има бомба. Ще се взривя. Онова, което остане от мен, няма да им влезе в работа.
Надеждата, която старецът бе събудил, се изпари, оставяйки след себе си горчилка.
— Глупости. Как би могъл да си поставиш бомба в крака?
— Изваждаш костта, издълбаваш канал по дължината й, поставяш бомбата в канала, изтегляш органичната субстанция от костта, за да не загние и поставяш костта отново на мястото й. От тази работа броят на червените ти кръвни телца естествено намалява. Ето какво се канех да те попитам. Искаш ли да ми правиш компания?
— Компания ли?
— Прилепи се до преградата. Това тук в крака ми ще стигне и за двама ни.
Лу отскочи чак до насрещната преграда.
— Твоя воля — рече старецът. — Май не ти казах за какво съм тук, а? Аз бях докторът. Бърни водеше при мен клиентелата.
Лу понечи да се облегне на преградата. Усети как напречните пръти докосват раменете му и се обърна, за да види, че момчето го гледа тъпо право в очите, застанало едва на половин метър зад гърба му. Органери! Той бе заобиколен от професионални убийци!
— Цялата тази работа ми е прекалено добре известна — продължи старецът. — Няма да им се дам. Точно така. Щом си сигурен, че не искаш бърза смърт, отивай да се криеш зад леглото си — то е достатъчно яко.
Леглото представляваше матрак върху рамка с ресори. Около рамката бе излят циментов блок, който беше неделима част от циментовия под. Закрил очи с длани, Лу се сви на топка.
Беше сигурен, че не му се умира точно сега.
Нищо не се случи.
След малко отвори очи, отмести ръце и се огледа.
Момчето се бе втренчило в него. За пръв път на лицето му бе замръзнала кисела усмивка. Надзирателят в коридора, който винаги седеше в едно кресло до входа, сега стоеше де преградата и не сваляше очи от него. Изглеждаше нещо неспокоен.