Естествено, последен от всички адвокати влезе Уендъл Рор и както винаги това стана с много шум. Тъй като не притежаваше черен костюм, той носеше любимото си облекло за първия ден — сиво спортно сако на карета, панталон със съвсем различен сив цвят, бяла жилетка, синя риза и червено-жълта папийонка. Докато минаваше пред адвокатите на ответника, той хокаше един от помощниците си, а на врага не обърна капка внимание, сякаш току-що бе приключил разгорещена схватка нейде из коридорите. Ненадейно Рор подхвърли гръмогласна забележка към противника и щом привлече всеобщото внимание, огледа бъдещите съдебни заседатели. Те бяха неговите хора. Това бе неговият процес специално започнат в родния му град, за да застане в тази негова съдебна зала и да търси правосъдие от своите хора. Кимна на двама-трима, смигна на други. Познаваше тези хора. С общи усилия щяха да открият истината.
Влизането му предизвика лека суматоха сред експертите на ответника, които не го бяха срещали лично, но всички отлично познаваха репутацията му. Те видяха усмивки по лицата на някои от съдебните заседатели, очевидно негови познати. Разчетоха и езика на жестовете — цялата зала сякаш се поотпусна, виждайки познато лице. Рор беше местна легенда. На задния ред Фич тихичко изруга.
Най-сетне в десет и трийсет през вратата зад съдийския подиум изникна един полицай и ревна:
— Станете, влиза съдът!
Триста души скочиха на нозе и останаха прави, докато негова светлост Фредерик Харкин се качи на подиума и им разреши да седнат.
За съдия той беше сравнително млад, едва петдесетгодишен — отначало назначен от губернатора, за да запълни внезапно овакантеното място, а сетне избран от народа. Тъй като някога бе работил като адвокат на тьжители, сега се носеха слухове, че винаги е на страната на ищеца, макар че в това нямаше капка истина. Просто ответникът с удоволствие разпространяваше клюката. В действителност адвокатското му минало беше съвсем скромно и свързано с малка фирма, която не се славеше с особени съдебни победи. Макар че работеше упорито, истинската му страст си оставаше местната политика, където го знаеха като умел играч. Назначаването му за съдия беше най-големият късмет през неговия живот — сега печелеше осемдесет хиляди годишно, много повече, отколкото бе получавал като адвокат.
Гледката на една съдебна зала, запълнена с толкова много гласоподаватели, би стоплила душата на всеки изборен служител и негова светлост не успя да удържи широката си усмивка, приветствайки гостите в своята обител, сякаш се бяха стекли тук от най-горещо желание. Усмивката постепенно изчезна, докато изричаше кратка встьпителна реч, за да подчертае значението на тяхното присъствие. Харкин не се славеше нито с особена сърдечност, нито с чувство за хумор, тьй че скоро стана сериозен.
И имаше защо. Пред него седяха толкова много адвокати, че около масите нямаше място за всички. В съдебните протоколи бяха записани осем за ищеца и девет за ответника. На закрито заседание преди четири дни Харкин бе разпределил местата. След като приключеха с избора на съдебни заседатели и пристьпеха към процеса, около масата на всяка страна щяха да седят само по шестима адвокати. Останалите щяха да заемат столовете, където сега се гушеха и зяпаха консултантите. Освен това бе определил места за двете страни — за вдовицата Селист Уд и представителя на „Пинекс“. Специално за случая негова светлост бе съставил малка брошурка с реда на настаняване и правилата за провеждане на процеса.
Делото беше заведено преди четири години и оттогава бе минало през множество сблъсъци и перипетии. Сега документите по него заемаха единайсет големи кашона. За да стигнат дотук, и двете страни бяха похарчили милиони. Процесът щеше да трае поне един месец. В момента тази зала бе събрала някои от най-блестящите правни умове на страната, все хора с раздуто самочувствие. Фред Харкин смяташе да управлява с желязна ръка.
Като се приведе към микрофона, той описа накратко предстоящия ход на делото, но това беше само за обща информация. Нека хората да узнаят защо са тук. Каза им, че процесът ще трае няколко седмици и съдебните заседатели няма да бъдат изолирани. Обясни, че има конкретни възможности за освобождаване от задълженията им и попита дали компютьрът не е пропуснал някого над шейсет и пет години. Шест ръце се стрелнаха нагоре. Той ги погледна изненадано и се извърна към Глория Лейн, която сви рамене, сякаш тия неща ставаха непрекъснато. Шестимата получиха разрешение да си тръгнат и петима от тях го използваха незабавно. Бройката спаднг на 189. Консултантите трескаво задраскаха имената. Адвокатите навъсено пишеха в бележниците си.