— Не. Не и по онова време.
— В такъв случай можем ли да предположим, че атмосферата в дома ви е насърчавала пушенето?
— Да. По онова време.
— И все пак децата ви са започнали да пушат заради рекламите. Това ли искате да кажете на съда?
Робилио дълбоко си пое дъх, преброи бавно до пет и отговори:
— За много неща съжалявам, мистър Кейбъл. Иска ми се изобщо да не бях похващал цигара.
— Пушат ли още децата ви?
— Две от тях се отказаха. С големи усилия. Третото вече десет години се мъчи да откаже цигарите.
Кейбъл бе подхвърлил последния въпрос, без да мисли, и за момент съжали, че го е задал. Побърза да смени курса.
— Мистър Робилио, известно ли ви е за усилията на тютюневата индустрия да ограничи пушенето сред подрастващите?
Робилио се изкиска и от микрофона долетя задавен хрип.
— Не виждам сериозни усилия — каза той.
— А това, че отпуснаха миналата година четирийсет милиона долара за организацията „Деца без тютюнев дим“?
— Те си знаят защо го правят. Още малко, и ще им пораснат крилца, нали?
— Знаете ли, че тютюневите компании официално подкрепят законопроекта за забрана на автоматите за цигари по места, където се събират деца?
— Май чух нещо подобно. Звучи чудесно, нали?
— Знаете ли, че миналата година тютюневите компании дадоха на Калифорния десет милиона долара за програма, по която в детските градини ще се разяснява вредата от ранното пушене?
— Не. Ами късното пушене? Казвате ли на децата, че като навършат осемнайсет, могат спокойно да пушат? Сигурно тъй им разправяте.
Кейбъл се бе вторачил в записките си и сипеше въпрос подир въпрос, без да изслушва отговорите.
— Знаете ли, че тютюневите компании подкрепят законопроекта в Тексас да се забрани пушенето във всички заведения за обществено хранене, посещавани от малолетни?
— Да, знам. А вие знаете ли защо вършат всичко това? Ще ви кажа защо. За да могат хора като вас да го изтъкват пред съдебните заседатели. Това е единствената причина — такива истории звучат много добре в съдебната зала.
— Знаете ли, че тютюневите компании официално подкрепят закона за съдебно дирене срещу магазини, които продават цигари на малолетни?
— Да, и това съм го чувал. Всичко е само фасада. Хвърлят тук-там по някой долар, а после се перчат, сякаш с пари могат да си купят почтеност. Правят го, защото знаят истината, а истината е, че реклама за два милиарда им гарантира пристрастяване на следващото поколение. И ако вие не го разбирате, значи сте глупак.
Съдията Харкин се приведе напред.
— Мистър Робилио, дръжте се прилично. Езикът ви е недопустим. Последното изречение да се изтрие от протокола.
— Съжалявам, ваша светлост. Извинявайте, мистър Кейбъл. Знам, че си вършите работата. Просто не мога да понасям клиентите ви.
За момент Кейбъл се обърка.
— Защо? — измънка той и веднага съжали за въпроса.
— Заради двуличието им. Тия типове са умни, образовани и безмилостни. Гледат те право в лицето и най-искрено заявяват, че нямало никакво пристрастяване към цигарите. А знаят, че е лъжа.
— Нямам повече въпроси — подхвърли през рамо Рор, крачейки обратно към масата.
Гарднър беше градче с осемдесет хиляди жители, на един час път от Лъбок. Памела Бланшар живееше в стария квартал, на две пресечки от главната улица. Къщата беше строена в началото на века, но изглеждаше като нова. Отпред растяха стари кленове, блеснали в златисто-пурпурни есенни багри. По улицата се носеха деца на велосипеди и ролкови кънки.
Към десет часа в понеделник Фич знаеше, че тя е съпруга на президента на местната банка, който вече бил женен веднъж и овдовял преди десет години. Нямаха син на име Николас Истър или Джеф. По време на петролната криза в началото на осемдесетте години банката едва не бе фалирала и мнозина от местните жители още не смееха да й се доверят. Съпругът на Памела беше родом от Гарднър. Тя обаче идваше от другаде — може би от Лъбок или Амарило. Бяха се оженили в Мексико преди осем години и в местния вестник имаше само два-три реда за събитието. Без сватбена снимка. Колонката за светска хроника известяваше лаконично, че Н. Форест Бланшар младши се е оженил за Памела Кер. След кратък меден месец в Козумел двамата се бяха завърнали да живеят в Гарднър.
Най-добрият източник на информация се оказа един частен детектив на име Рейф, който бе работил двайсет години като ченге и твърдеше, че познава всички. След като получи солиден аванс в брой, Рейф се хвана на работа и не мигваше цяла нощ. Но пък за сметка на това си наваксваше с пиене и призори вонеше на бъчва. Данте и Джо Бой работеха заедно с него в прашната му кантора на главната улица и упорито отбиваха предложенията да си пийнат по чашка.