Рейф позвъни на всички полицаи в Гарднър и накрая откри един, който успя да се свърже със съседката на Бланшар. Успех! Памела била разведена; от предишния брак имала двама синове. Не говорела много за тях, но единият живеел в Аляска, а другият бил адвокат или учел за адвокат. Нещо от този сорт.
Тъй като момчетата никога не бяха живели в Гарднър, дирята скоро прекъсна. Никой не ги познаваше. Всъщност Рейф така и не откри човек, който да ги е виждал. Тогава позвъни на адвоката си, лукав специалист по разводите, който редовно ползваше неговите услуги за следене на кръшкащи съпрузи. Адвокатът познаваше една секретарка от банката. Тя пък се свърза с личната секретарка на мистър Бланшар и стана ясно, че Памела не била нито от Лъбок, нито от Амарило, а от Остин. Там работела в банково дружество и така се запознала с бъдещия си съпруг. Секретарката знаеше за миналия й брак и смяташе, че е разтрогнат много отдавна. Не, никога не била виждала синовете на Памела. Мистър Бланшар не говорел за тях. Семейството живеело уединено и почти не приемало гости.
На всеки час Фич получаваше доклад от Данте и Джо Бой. В понеделник малко преди пладне той се обади на един познат от Остин, с когото бе работил преди шест години при подобен процес в Тексас. Обясни, че въпросът е спешен. След броени минути десетина души се ровеха из телефонните указатели и набираха номер след номер. Скоро надушиха дирята.
Памела Кер бе работила като секретарка в Тексаското банково дружество. От разговор на разговор стигнаха до нейна бивша колежка, която сега водеше курсовете за професионална ориентация в някакво частно училище. Агентът се представи за заместник на областния прокурор и обясни, че Памела била между евентуалните съдебни заседатели по дело за убийство в Лъбок, а той имал задължението да събере сведения за всички от списъка. Колежката любезно се съгласи да отговори на няколко въпроса, макар че не била виждала Памела от години.
Да, Памела имала двама синове, Джеф и Алекс. Алекс бил с две години по-голям от Джеф и завършил гимназията в Остин, после се запилял към Орегон. Джеф също завършил местната гимназия с отличие и постъпил в колежа Райс. Бащата бил зарязал семейството много отдавна и Памела трябвало сама да отгледа децата, но се справяла невероятно добре.
Данте пристигна с реактивния самолет и придружи един от агентите до гимназията, където им разрешиха да се ровят из старите албуми в библиотеката. Абитуриентската снимка на Джеф Кер от 1985 г. беше цветна — син смокинг, огромна синя папийонка, къса прическа, сериозно лице, обърнато право към обектива — същото лице, което Данте бе изучавал часове наред в Билокси.
— Това е човекът — каза той бе колебание, после откъсна страницата. Отдръпна се между рафтовете и незабавно уведоми Фич по телефона.
Три обаждания до Райс установиха, че Джеф Кер е завършил тамошния колеж през 1989 г. със степен по психология. Като се представяше за работодател, агентът откри преподавателя по политически науки, който добре си спомняше Кер. Според него младежът бе заминал да учи право в Канзас.
Срещу гаранция за солидна печалба Фич откри по телефона детективска фирма, която бе готова да зареже всичко друго и да дири под дърво и камък следи от Джеф Кер в градчето Лорънс, щата Канзас.
На обяд Николас бе необичайно мълчалив. Взираше се в чинията си, без да изрече нито дума, и изглеждаше много печален.
Останалите не бяха по-весели. В ушите им още звучеше механичният глас на Лион Робилио — глас на робот, разкриващ цялата мръсотия, която някога бе помагал да се потули. Три хиляди деца на ден — и една трета от тях щяха да умрат заради цигарите. Трябва да се вкара в капана и новото поколение!
Лорийн Дюк най-сетне се умори да човърка из пилешката салата. Тя погледна през масата към Джери Фернандес и подхвърли:
— Може ли да те питам нещо?
Гласът й разкъса унилата тишина.
— Питай.
— На колко години започна да пушиш?
— На четиринайсет.
— Защо започна?
— Заради каубоя на „Марлборо“. Всичките ми приятелчета пушеха „Марлборо“. Бяхме селски хлапета, обичахме конете и родеото. Просто нямаше как да устоим на онзи страхотен тил.
В този миг всички си представиха рекламните плакати — обветреното лице, волевата брадичка, шапката, конят, протритото седло, за фон може би планини и сняг, свободата да си запалиш „Марлборо“ далеч от суетата на света. Как може едно четиринайсетгодишно момче да не иска да стане като каубоя на „Марлборо“?
— Пристрастен ли си? — запита Рики Колман, като въртвише чинията си с обичайната диетична порция салата и варена пуйка. Думата прозвуча така, сякаш говореха най-малкото за хероин.