Предварително Смол поговори с Фич, за да събере цялата налична информация. Той беше бивш полицай с два развода. Сега се водеше специалист по охраната, което в Лорънс можеше да означава какво ли не — от дебнене из хотелските стаи до работа с детектор на лъжата. Не беше особено учен и Фич веднага усети това.
Ратлиф пристигна със закъснение и двамата си поръчаха бира. Смол се опита да блъфира, че знае много повече, отколкото му бе известно. Ратлиф не криеше подозренията си. Отначало не каза почти нищо, както и би могло да се очаква от човек, когато някакъв непознат вземе да го разпитва за стар приятел.
— Не съм го виждал от четири години — каза Ратлиф.
— А не се ли е обаждал?
— Не. Ни вест, ни кост. След втори курс напусна факултета.
— Бяхте ли близки?
— Запознахме се още в началото, но не бяхме първи приятели. По-късно той се отдръпна. Неприятности ли има?
— Не. Всичко е наред.
— Навярно би трябвало да ми кажете защо проявявате такъв интерес.
Смол повтори в най-общи линии онова, което му бе заръчал Фич. Справи се доста добре, защото историята не бе далеч от истината. Джеф Кер бил между евентуалните заседатели на голям съдебен процес и една от страните наела Смол, за да се разрови из миналото му.
— Къде е процесът? — запита Ратлиф.
— Не мога да кажа. Но ви уверявам, че всичко е в рамките на закона. Адвокат сте и ще ме разберете.
Ратлиф наистина го разбра. През кратката си кариера бе помагал за подготовката на редица съдебни дела и вече от дън душа мразеше робския труд по проучване на заседателите.
— Как мога да проверя това? — запита той като истински адвокат.
— Не съм упълномощен да разкривам подробности около процеса. Нека направим така. Ако запитам за нещо, което според вас може да навреди на Кер, няма да отговаряте. Бива ли?
— Е, нека опитаме. Но ако усетя нещо нередно, веднага си тръгвам.
— Тъй да бъде. Защо е напуснал университета?
Ратлиф отпи глътка бира и напрегна паметта си.
— Беше добър студент, много умен. Но след първи курс изведнъж намрази идеята да стане адвокат. През ваканцията се беше хванал да работи за една голяма фирма в Канзас Сити и май му дойде до гуша. А освен това се влюби.
Фич държеше на всяка цена да разберат за момичето.
— Коя беше дамата? — запита Смол.
— Клер.
— А фамилията?
Ратлиф отново надигна халбата.
— Вече не помня.
— Познавахте ли я?
— Виждали сме се. Клер работеше в един бар в центъра на Лорънс, типично студентско заведение. Мисля, че там се запознаха.
— Можете ли да я опишете?
— Защо? Мислех, че ви интересува Джеф.
— Поръчаха ми да разбера за приятелката му от студентските години — каза Смол и безпомощно сви рамене. — Друго не знам.
Двамата мълчаливо се спогледаха. Какво пък толкова, каза си Ратлиф. Едва ли някога щеше да види отново тези хора. Джеф и Клер бяха само далечен спомен.
— Средна на ръст, около метър и шейсет и пет. Стройна. Тъмна коса, кафяви очи. Хубаво момиче, от ония, дето веднага ги забелязваш на улицата.
— Учеше ли?
— Нямам представа. Може, но трябва да е била в трети курс.
— В Канзас ли?
— Не знам.
— Как се наричаше заведението?
— „Мълиган“, в центъра на града.
Смол добре познаваше кръчмата. Понякога отскачаше там да удави мъките си и да позяпа хубавите студентки.
— Доста бира съм изпил в „Мълиган“ — каза той.
— Да, хубаво местенце беше — въздъхна Ратлиф.
— Какво стана с Кер, след като напусна университета?
— Не знам. Чух, че двамата с Клер отпътували, но така и не разбрах накъде.
Смол благодари и запита дали може да му позвъни в службата, ако възникнат още въпроси. Ратлиф каза, че е ужасно зает, но ще се опита да помогне.
В Лорънс шефът на Смол имаше приятел, който познаваше собственика на „Мълиган“. Това е едно от предимствата на малките градчета — лесно откриваш каквото ти трябва. Списъкът на работещите не беше тайна, особено за собственик, който декларираше едва половината от печалбите. Момичето се казваше Клер Клемънт.
Когато чу новината, Фич злорадо потри пухкавите си длани. Гонитбата му допадаше. Сега Марли се превръщаше в Клер — жена с минало, макар че бе положила големи усилия да го прикрие.
— Опознай врага си — високо изрече той към безмълвните стени. Правило номер едно за всеки воюващ.
24
В понеделник следобед над съдебната зала отново връхлетя ураган от цифри. Предизвика го един икономист, натоварен със задачата да проучи живота на Джейкъб Уд и да му даде точна оценка в долари. Името му бе Арт Калисън, пенсиониран професор от някакъв затънтен частен университет в Орегон. Сметките не бяха много сложни; личеше си, че доктор Калисън и друг път е посещавал съдебните зали. Знаеше как се дават показания и как да представи цифрите съвсем простичко. Изписваше ги спретнато върху черна дъска.