И най-вече — на какво бе готов? Трябваше незабавно да разговаря с Николас, но в момента той плаваше с яхта някъде из Залива, ловеше риба и укрепваше връзките с другите заседатели.
Разбира се, Фич не можеше и да си помисли за риболов. Всъщност не бе имал почивен ден от три месеца насам. Когато дойде обаждането, той седеше зад бюрото си и грижливо подреждаше купчинки документи.
— Хей, Фич, изтърва още един.
— Какво съм изтървал? — запита той и едва в последния момент се удържа да не я нарече Клер.
— Още един заседател. Лорийн Дюк се е омаяла по мистър Робилио и сега води колоната от привърженици на вдовицата.
— Но още не е изслушала всичко.
— Вярно. Сега разполагаш с четирима пушачи — Уийз, Фернандес, Тейлър-Татъм и Истър. Познай колко от тях са започнали да пушат след осемнайсетата си година.
— Не знам.
— Нито един. Всички са започнали като хлапета. Хърман и Херера също са пушили. Познай от каква възраст.
— Нямам представа.
— Единият бил на четиринайсет, другият на седемнайсет. Това ти е половината ложа, Фич, и всички са пропушили още като деца.
— И какво да правя сега?
— Сигурно да лъжеш и занапред. Слушай, Фич, какво ще кажеш да си побъбрим насаме? Нали знаеш, без разни досадници в храстите.
— Чудесна идея.
— Пак лъжеш. Виж сега какво ще направим. Дай да се срещнем и ако моите хора зърнат твоите наоколо, това ще ни е последният разговор.
— Твоите хора ли?
— Всеки може да си наеме хрътки, Фич. Би трябвало да го знаеш.
— Разбрахме се.
— Нали знаеш „Касела“, рибното ресторантче на кея в Билокси?
— Мога да го открия.
— Там съм сега. Масите са на открито, тъй че, щом се зададеш по кея, ще те държа под око. И зърна ли някой съмнителен тип, споразумението отпада.
— Кога?
— Веднага. Чакам те.
Хосе спря за миг на паркинга край малкото заливче и Фич буквално изскочи от лимузината. Колата веднага се отдалечи и Фич пое по масивния дъсчен кей, който се полюшваше от вълните. Беше съвсем сам и не носеше никаква електроника. Марли седеше под чадъра на една масичка, с гръб към Залива и лице срещу кея. До обяд оставаше още час и заведението пустееше.
— Здрасти, Марли — поздрави Фич в движение, после спря и седна отсреща.
Марли беше с джинси, небесносиня блуза, каскетче и тъмни очила.
— Драго ми е, Фич — отвърна тя.
— Винаги ли си толкова начумерена? — запита той, докато наместваше масивното си туловище на тесния стол и полагаше неимоверни усилия да се усмихва дружелюбно.
— Подслушват ли ни, Фич?
— Не, разбира се.
Тя бавно измъкна от тумбестата си чанта малко черно устройство, наподобяващо диктофон. Натисна един бутон и сложи машинката върху масата, насочена право към внушителния търбух на Фич.
— Извинявай, просто искам да проверя дали все пак не си имал време да вземеш нещичко.
— Нали ти казах, че съм чист — възрази с облекчение Фич. Преди малко Конрад му бе предложил да вземе миниатюрен микрофон, подсигурен с допълнителна апаратура в кола, но Фич бързаше и отказа.
Тя погледна електронния циферблат на устройството и го прибра в чантата. Фич се усмихна, но след миг радостта му се изпари.
— Тази сутрин ми позвъниха от Лорънс — каза Марли и той преглътна мъчително. — Явно си пратил някакви тъпанари да обикалят от врата на врата и да ровят из кофите за боклук.
— Не знам за какво говориш — отвърна Фич, но гласът му звучеше плахо и неубедително.
Значи Фич беше! Издадоха го очите; те примигаха и трескаво зашариха насам-натам, преди отново да се върнат към нея, после пак забиха поглед в масата. Всичко стана само за миг, но категорично доказваше, че го е спипала. За момент той престана да диша и раменете му провиснаха. Хванат на местопрестъплението!
— Много добре знаеш. Още едно обаждане от старите ми приятели, и повече няма да ме чуеш.
Но Фич се съвзе бързо.
— Какво става в Лорънс? — запита той с възмущение, сякаш го обвиняваха несправедливо.
— Не се занасяй, Фич. И вземи да си отзовеш псетата.
Той въздъхна дълбоко и театрално сви рамене.
— Добре. Както кажеш. Просто се чудя за какво ми говориш.
— Не се чуди. Още веднъж да ми позвънят, и всичко свършва, разбра ли?
— Разбрах. Както кажеш.
Макар че не виждаше очите й, Фич усещаше как са се впили в него иззад тъмните стъкла. Една-две минути мълчаха. Келнерът се въртеше около съседната маса, но не проявяваше желание да ги обслужи.
Най-после Фич се приведе напред и запита:
— Кога ще престанем да си играем?
— Сега.
— Чудесно. Какво искаш?