Седнал на задния ред, Фич проследи показанията на Джанкъл от край до край. Вдясно от него седеше Лутър Вандъмиър, генерален директор на „Трелко“ — най-голямата тютюнева компания в света. Вандъмиър беше неофициален глава на Голямата четворка и единственият човек, с когото Фич можеше да се разбира. Той пък от своя страна проявяваше удивителната дарба да търпи Фич.
Двамата обядваха насаме на една ъглова маса в „Мери Махоуни“. Досегашното представяне на Джанкъл ги успокояваше, но знаеха, че най-лошото предстои тепърва. Статията на Баркър в „Могул“ им бе съсипала апетита.
— Доколко можеш да повлияеш върху заседателите? — запита Вандъмиър, човъркайки из чинията си.
Фич нямаше намерение да отговори искрено. Не беше длъжен. Споделяше мръсните си дела единствено с шепа подбрани агенти.
— Както винаги — отговори той.
— Може би този път няма да е достатъчно.
— Какво намекваш?
Вместо отговор Вандъмиър се загледа в краката на една млада келнерка, която приемаше поръчка от съседната маса.
— Правим всичко възможно — каза Фич с необичайна за него сърдечност.
Но Вандъмиър се страхуваше. И имаше защо. Фич знаеше, че натискът е огромен. Една тежка присъда нямаше да унищожи „Пинекс“ или „Трелко“, но последиците щяха да бъдат неприятни и дълготрайни. Неофициално организираното проучване показваше, че акциите и на четирите компании незабавно ще спаднат с двайсет процента. И това само като начало. Същото проучване описваше най-лошия вариант — един милион съдебни дела, заведени през петте години след присъдата, като средната стойност на разноските по всяко дело достига милион долара само за правни услуги. Колкото до обезщетенията — просто никой не бе посмял да ги предвиди. Според този фатален вариант можеше да се стигне дотам, че дело да заведе всеки, който някога е пушил и се смята за пострадал от цигарите. При подобни обстоятелства банкрутът ставаше неизбежен. А имаше и вероятност в Конгреса да предприемат сериозни мерки производството на цигари да се постави извън закона.
— Имаш ли достатъчно пари? — запита Вандъмиър.
— Мисля, че да — отвърна Фич и за стотен път се запита колко ли ще поиска скъпата Марли.
— Фондът би трябвало да е пълен.
— Пълен е.
Вандъмиър захапа късче пържено пиле.
— Защо просто не вземеш да избереш девет заседатели и да им хвърлиш по милион? — запита той с тих смях, като че само се шегуваше.
— Повярвай ми, мислил съм и за това. Прекалено е рисковано. Спипат ли някого, отива на топло.
— Само се шегувам.
— Имаме си начини.
Вандъмиър престана да се усмихва.
— Трябва да победим, Ранкин, разбираш ли? Трябва да победим. Парите нямат значение.
Пак под натиска на Николас Истър преди седмица съдията Харкин внесе леки промени в обичайния ред на хранене и разреши на двамата резервни заседатели да обядват заедно с редовните. Според Николас беше смешно да ги разделят на обяд, след като живееха заедно, гледаха телевизия в една стая и се събираха за закуска и вечеря. И двамата бяха мъже — Хенри Ву и Шайн Ройс.
Хенри Ву беше военен пилот от Южен Виетнам, паднал с изтребителя си в Китайско море един ден след превземането на Сайгон. Имаше късмет — спаси го американски кораб и той бе изпратен на лечение в Сан Франциско. След ця ла година усилия успя да измъкне семейството си през Лаос, Камбоджа и Тайланд. Две години живяха в Сан Франциско, а през 1978-а се преселиха в Билокси. Ву купи корабче за лов на скариди и се присъедини към множеството виетнамци, които все по-успешно изместваха местните рибари. Миналата година най-малката му дъщеря завърши гимназия със златен медал и получи стипендия за Харвард. Хенри пък си купи четвъртото корабче.
Изобщо не бе опитал да се измъкне от гражданските си задължения. Беше по-голям патриот дори от полковника.
Естествено, Николас побърза да се сприятели с него. Твърдо бе решил, че когато се произнася присъдата, Хенри Ву ще седи между дванайсетте избраници.