— Изпълняваме закона.
— Законът ли нареди на „Пинекс“ да похарчи миналата година четиристотин милиона за реклама?
— Не.
— Но все пак го сторихте, нали?
— Така излиза.
— И ако сте искали да предупредите пушачите за опасността, несъмнено можехте да го направите, нали?
— Вероятно.
Рор светкавично се прехвърли към маслото и захарта — два от продуктите, които Джанкъл бе споменал като потенциално опасни. С огромна наслада изтъкна разликата между тях и цигарите, при което направи Джанкъл за посмешище.
Най-доброто бе запазил за края. За момент заседанието прекъсна и техниците отново докараха телевизионни монитори. Когато заседателите пак заеха местата си в ложата, светлините изгаснаха и на екраните се появи Джанкъл с вдигната ръка. Даваше клетва да казва истината пред някаква комисия на Конгреса. До него седяха Вандъмиър и другите двама генерални директори от Голямата четворка, призовани против волята си да свидетелстват пред шепа политици. Приличаха на четирима мафиотски кръстници, дошли да обяснят на Конгреса, че организираната престъпност изобщо не съществува. Разпитът беше жесток.
Записът беше умело редактиран. Един по един четиримата трябваше да отговарят на въпроса дали никотинът предизвиква пристрастяване и всеки от тях възразяваше категорично. Джанкъл бе последен и когато гневно отхвърли предположението, комисията знаеше, че лъже. Знаеха го и заседателите.
28
По време на четирийсетминутна напрегната среща с Кейбъл в кабинета му Фич обясни почти всичките си тревоги от начина, по който се водеше защитата. Започна с Джанкъл и неговата гениална идея за злоупотребяването с тютюна — тоя малоумен подход можеше просто да ги съсипе. Кейбъл не беше в настроение да слуша поучения, при това от човек без правно образование, когото мразеше. Изрично обясни, че са умолявали Джанкъл да не споменава думичката „злоупотреба“. Но като бивш адвокат Джанкъл се смяташе за голям умник и си въобразяваше, че му е паднал златен шанс да спаси тютюневия бизнес. Сега летеше за Ню Йорк със служебния самолет.
Освен това Фич смяташе, че Кейбъл може да е омръзнал на заседателите. Рор бе разпределил работата между цялата си банда. Защо и Кейбъл да не позволи на някой друг адвокат да се заеме със свидетелите? За бога, толкова много сътрудници има!
Двамата се разкрещяха един срещу друг през бюрото. Статията в „Могул“ бе опънала нервите на всички, прибавяйки върху плещите им още по-тежък товар.
Кейбъл напомни на Фич, че адвокатът е той и има трийсет години изключителна съдебна практика. Никой друг не усещал по-добре настроението на заседателите и хода на процеса.
Фич пък напомни на Кейбъл, че режисира вече девети съдебен процес и още доста е успял да провали, а колкото до адвокатските умения — виждал е далеч по-добри резултати от досегашната работа на Кейбъл.
Когато крясъците и ругатните замлъкнаха, двамата положиха усилия да се успокоят и единодушно решиха, че защитата трябва да бъде кратка. Кейбъл предвиждаше още три дни, включително с време за кръстосан разпит от страна на Рор. Нито ден повече, натърти Фич.
На излизане той затръшна вратата и кимна на Хосе, който го чакаше отвън. После пое като буреносен облак по коридорите, все още гъмжащи от адвокати с разхлабени вратовръзки, сътрудници с парче пица в ръка и изтормозени секретарки, бързащи да приключат и да се приберат при децата. Самата гледка на побеснелия Фич и търчащия подир него Хосе караше всичко живо да се скрива в най-близкия кабинет.
Когато Фич седна в колата, Хосе му предаде куп факсове и той ги прегледа на път за щаба си. Първият описваше движението на Марли след вчерашната им среща на кея. Нищо особено.
Следващият съобщаваше какво става в Канзас. Открили една Клер Клемънт от Топика, но тя била в старчески дом. Още една имало в Демойн, но тя лично се обадила на телефона и работела при мъжа си в магазин за стари коли. Суонсън докладваше, че проучвали по няколко линии, но подробности липсваха. В Канзас Сити открили един колега на Кер от Юридическия факултет и опитвали да си уредят среща с него.
Минаха край някакъв супермаркет и неоновата реклама на бира привлече вниманието на Фич. Изведнъж в главата му нахлуха мирисът и вкусът на студена бира, обзе го мъчителна жажда. Само една. Една-едничка студена бира във висока, запотена халба. Откога не бе пил?
Непоносимо му се прииска да спре. Фич затвори очи и се помъчи да мисли за нещо друго. Можеше да прати Хосе да купи една, само едничка. Една студена бира, и толкова. Нали? Ами да, след девет години трезвеност все щеше да се справи с едно питие. Защо да не си пийне поне веднъж?