От задния ред Ранкин Фич изпъна шия надясно в напразен опит да срещне погледа на Карл Нусман, комуто вече бе платил милион и двеста хиляди, за да подбере идеалните заседатели. Нусман седеше сред своите консултанти, стискаше бележник и се взираше самоуверено в лицата, сякаш открай време си знаеше, че Хърман Граймс е сляп. Фич отлично разбираше, че не е така. Един дребен факт бе минал незабелязан през огромната им разузнавателна мрежа. Какво ли още са пропуснали, запита се Фич. Веднъж да дойдеше почивката, жив щеше да одере тоя негодник Нусман.
— А сега, дами и господа — повиши глас съдията, бързайки да продължи, след като бе избегнал непосредствената заплаха от съдебно дирене, — навлизаме в етапа на подбор, който ще ни отнеме доста време. Става дума за недъзи, които биха ви попречили да изпълните задълженията на съдебни заседатели. Не желаем излишно да ви притесняваме, но ако имате някакви здравословни проблеми, ще трябва да ги обсъдим. Започваме от първия ред.
Когато Глория Лейн застана на пътеката до първия ред, един мъж на около шейсет години вдигна ръка, после се изправи и мина през малката портичка на преградата. Разсилният го отведе на свидетелското място и дръпна микрофона настрани. Съдията мина в края на масата и се приведе, за да поговори тихичко с човека. По двама адвокати от двете страни застанаха точно отпред, за да закрият разговора от публиката. Секретарката се присъедини към навалицата и съдията запита шепнешком човека от какво страда.
Оказа се дискова херния, мъжът носеше и медицинска бележка. Освободиха го и той побърза да напусне залата.
Когато към пладне Харкин обяви почивка, вече бяха освободили тринайсет души по здравословни причини. Всичко се превръщаше в досадна рутина. След един и половина щяха да продължат по същия начин.
Николас Истър напусна залата сам и отиде в една закусвалня на шест пресечки от съда, където си поръча хамбургер и кока-кола. Седна в едно сепаре край витрината и се загледа в децата на близката игрална площадка. Дъвчеше бавно, защото разполагаше с час и половина.
Блондинката с тесните джинси от компютърния магазин сега беше облякла широки бермуди, провиснала тениска, нови маратонки и носеше през рамо малък спортен сак. Докато вървеше с подноса си през заведението, тя го позна и се спря до масата.
— Николас — изрече младата жена с престорена неувереност.
Той я погледна смутено с чувството, че са се срещали и преди, но не може да си спомни името.
— Не ме помните — любезно се усмихна тя. — Преди две седмици влязох във вашия магазин да потърся…
— Да, сетих се — каза той, хвърляйки бърз поглед към чудесния загар по бедрата й. — Купихте си касетофон.
— Точно така. Казвам се Аманда. Ако не греша, оставих ви телефона си. Сигурно сте го загубили.
— Ще седнете ли?
— Благодаря.
Тя тутакси се настани на масата и си взе пържено картофче.
— Пазя номера — каза той. — Всъщност…
— Няма нищо. Сигурна съм, че сте звънели няколко пъти. Телефонният ми секретар е повреден.
— Не, още не съм. Но се канех.
— Е, да — засмя се тя. Имаше съвършени зъби и ги показваше с удоволствие. Косата и беше вързана на опашка. Изглеждаше твърде изящна и стегната, тъй че едва ли бягаше за здраве. А и по лицето й нямаше следи от пот.
— Как попаднахте тук? — запита той.
— Отивам на аеробика.
— Ядете пържени картофи преди аеробика?
— Защо не?
— Не знам. Просто не ми се струва нормално.
— Ще ми трябват въглехидрати.
— Разбирам. А пушите ли преди аеробика?
— Понякога. Затова ли не ми се обадихте? Защото пуша?
— Не точно.
Тя продължаваше да се усмихва и да се прави на скромна.
— Хайде, Николас. Ще го преживея някак.
— Добре де, и това ми мина през ума.
— Така си и мислех. Ходили ли сте някога с пушачка?
— Не, доколкото си спомням.
— Защо не?
— Може би не ми се гълта пушек от втора ръка. Не знам. Не съм разсъждавал по въпроса.
Тя захапа ново картофче и го погледна втренчено.
— Пушили ли сте някога?
— Естествено. Всяко хлапе опитва. Когато бях на десет години, задигнах пакет „Кемъл“ от водопроводчика. Изпуших всичко за два дни, призля ми и реших, че умирам от рак.
Той захапа сандвича.
— И това ли беше?
Николас преглътна и се позамисли, преди да отговори:
— Мисля, че да. Не помня друг пьт да съм запалвал цигара. Вие защо започнахте?
— От глупост. Мъча се да ги откажа.
— Добре. Твърде сте млада.
— Благодаря. Искате ли да позная нещо? Като ги откажа, ще ми се обадите, нали?