След като съсипа настроението на двамата адвокати, Харкин се почувства много по-добре. Изпрати секретарката да доведе от заседателската стая мистър Херера, който в момента пиеше поредната чаша кафе без кофеин и бъбреше с Хърман. Когато Лу Дел извика името му, Франк се озърна озадачено и излезе. Полицаят Уилис го поведе по лабиринта от коридори зад съдебната зала. Пред една врата спряха и Уилис почука.
Съдията и адвокатите поздравиха сърдечно полковника, после го настаниха на един стол точно до стенографката, която чакаше в готовност.
Съдията Харкин обясни, че имал няколко въпроса, на които трябвало да се отговори под клетва, а адвокатите изведнъж измъкнаха бележници и почнаха да записват. Херера се почувства като престъпник.
— Чели ли сте някакви материали извън изрично одобрения от мен списък? — запита Харкин.
Сред настаналото мълчание адвокатите впиха погледи в него. Всички присъстващи чакаха отговора със затаен дъх. Дори Уилис край вратата изглеждаше съвсем буден.
— Не. Не, доколкото знам — искрено отговори полковникът.
— И по-специално чели ли сте икономическото списание „Могул“?
— Не, откакто сме изолирани.
— Обикновено четете ли „Могул“?
— Веднъж-дваж месечно.
— Притежавате ли в мотелската си стая някакви материали извън одобрения списък?
— Не, доколкото знам.
— Ще се съгласите ли да претърсим стаята ви?
Франк се изчерви и раменете му подскочиха.
— За какво става дума? — запита той.
— Имам повод да предполагам, че сте чели неразрешени материали и че това е станало в мотела. Едно бързо претьрсване вероятно ще изясни нещата.
— Това е нарушение на гражданските ми права — гневно възрази Херера. Той държеше на гражданските си права. Стигаше му един поглед към лицата наоколо, за да усети, че го подозират в някакво чудовищно престъпление.
— Не, мистър Херера. Просто смятам, че едно претърсване ще ни позволи да продължим спокойно процеса.
В края на краищата ставаше дума за обикновена стая в мотел, а не за истински дом, където има какви ли не лични вещи. Освен това Франк твърдо знаеше, че не крие нищо забранено.
— Претърсете я, щом е тъй — процеди той през зъби.
— Благодаря.
Уилис изведе Франк от кабинета и съдията Харкин се обади на шерифа в мотела. Управителят отключи стая 50. Шерифът и двамата му помощници деликатно претърсиха гардероба, чекмеджетата и банята. Под леглото откриха куп броеве от „Уолстрийт Джърнъл“, „Форбс“ и вчерашния „Могул“. Шерифът се обади на Харкин, съобщи за находката и получи нареждане незабавно да донесе в съда забранените вещи.
В девет и петнайсет ложата още бе празна. Прикрит зад разгънат вестник, Фич седеше вдървено на скамейката и се взираше във вратата до подиума, макар отлично да знаеше, че когато заседателите най-сетне излязат, номер седем вече няма да е Херера, а Хенри Ву. Адвокатите на ответника донякъде одобряваха Ву, защото беше азиатец, а азиатците рядко проявяват щедрост, когато става дума за обезщетение. Но все пак той не можеше да се мери с Херера, а експертите вече от четири седмици повтаряха на Фич, че полковникът ще е тяхната тежка артилерия при определяне на присъдата.
Щом Марли и Николас можеха ей така да изхвърлят Херера, с кого ли щяха да се захванат тепърва? А ако го правеха, за да привлекат вниманието на Фич, трябваше да им признае, че са успели.
Съдията и адвокатите гледаха смаяно вестниците и списанията, подредени върху бюрото на Харкин. Шерифът набьрзо продиктува за протокола как и къде ги е открил, после излезе.
— Господа, нямам друг избор, освен да освободя мистър Херера — каза негова светлост.
Адвокатите мълчаха. Отново въведоха Херера и го настаниха на същия стол.
— За протокола — високо изрече Харкин. — Мистър Херера, коя е вашата стая в „Сиеста Ин“?
— Номер 50.
Харкин размаха ръка към списанията.
— Само преди минути тези вещи бяха открити под леглото в стая 50. Всички броеве са нови, издадени по време на изолацията.
Херера онемя.
— И, разбира се, всички са извън списъка на разрешените издания. Някой съдържат крайно предубедени становища.
— Не са мои — бавно изрече Херера и гневът отново започна да го обзема.
— Разбирам.
— Някой ги е сложил там.
— Кой би могъл да го стори?
— Не знам. Може би същият, който ви е подсказал за тях.
Много логично разсъждение, помисли Харкин, но сега не му е времето. Кейбъл и Рор извърнаха очи към съдията, сякаш искаха да запитат: „Добре де, кой ви го каза?“
— Не можем да затворим очи пред факта, че тези издания бяха намерени във вашата стая, мистър Херера. По тази причина нямам друг избор, освен да ви освободя от съдебните задължения.