Кейбъл й благодари най-сърдечно, като че бе дошла по своя воля. Всъщност вече бе получила за показанията си шейсет хиляди долара и щеше да представи сметка за още петнайсет. Макар че в душата му нямаше и капчица кавалерство, Рор отлично разбираше колко е опасно да атакуваш сред пламенните южняци една тъй красива дама. Затова опипа почвата деликатно. Имаше куп въпроси около Института за потребителски стоки и неговата субсидия от осемстотин хиляди долара. Свидетелката сподели какво знае. Според нея институтът беше академична организация, сьздадена за проучване на търговските тенденции. Финансираше се от частния бизнес.
— Има ли нещо общо с тютюневите компании?
— Не, доколкото знам.
— А с дъщерни фирми на тютюневи компании?
— Не мога да кажа.
Рор продължи да разпитва за съдружници, подразделения, обединения, дъщерни компании и зависими фирми, но свидетелката не знаеше нищо.
Не знаеше, защото Фич бе уредил нещата точно така.
В четвъртък сутринта следата на Клер зави в неочаквана посока. Срещу хиляда долара в брой бившият приятел на една нейна колежка съобщи, че някогашната му приятелка сега работи като сервитьорка в пицария в Гринич Вилидж и се надява на роля в телевизионен сериал. Преди време работела с Клер в „Мълиган“ и май били доста близки. Суонсън отлетя за Ню Йорк, кацна в четвъртък привечер и потегли с такси към малък хотел, където плати в брой за една нощувка и побърза да грабне телефона. Откри Бевърли на работа в пицарията.
— С Бевърли Монк ли говоря? — запита Суонсън, като се опитваше да имитира гласа на Николас Истьр. Беше го слушал на запис стотици пъти.
— Да. Кой се обажда?
— Същата Бевърли Монк, която работеше преди време в „Мълиган“?
Кратко мълчание.
— Да. Кой сте вие?
— Джеф Кер, Бевърли. Отдавна не сме се чували.
Суонсън и Фич бяха решили да рискуват с предположението, че Клер и Джеф не са се обаждали на Бевърли след напускането на Лорънс.
— Кой, кой? — запита тя и Суонсън въздъхна от облекчение.
— Джеф Кер. Нали ме помниш, ходехме с Клер.
— А, да — каза тя, сякаш се чудеше дали наистина го помни.
— Виж какво, пристигнах в града, та реших да те питам дали не си чувала напоследък нещо за Клер.
— Не разбирам — бавно изрече тя. Явно се мъчеше да разбере кой е и какво точно иска от нея.
— Дълго е за разправяне, но преди шест месеца скъсахме с Клер. Сега я търся.
— От четири години не съм я чувала.
— Разбирам.
— Слушай, много съм заета. Може би друг път.
— Разбира се.
Суонсън затвори телефона, после се обади на Фич. Решиха, че си струва да поемат риска и да предложат на Бевърли Монк пари срещу сведения за Клер. Щом не бе разговаряла с Клер от четири години, нямаше как да я открие веднага и да й съобщи. Засега Суонсън имаше задачата да проследи Бевърли и да изчака до утре.
Фич изискваше от всеки консултант кратък отчет в края на съдебния ден. Само една страничка — просто и ясно, без засукани думи, нищо освен откровеното мнение на експерта за днешните свидетели и тяхното влияние върху заседателите. Фич държеше на честното мнение и често ругаеше експертите за сладникавия език. Предпочиташе песимизма. Отчетите трябваше да кацнат върху бюрото му точно един час след като Харкин обявеше край на заседанието.
Отчетите от сряда даваха твърде мрачна картина за Джанкъл, но в четвъртък се посипаха само хвалебствия за показанията на Денис Макуейд и Майра Спроулинг-Гуд. Двете жени не само бяха разведрили мрачната зала, пълна с мъже в делови костюми, но и се държаха чудесно на свидетелския стол. Заседателите ги слушаха внимателно и вероятно повярваха на всичко чуто. Особено мъжете.
И все пак Фич не се успокояваше. При нито един процес не бе изпитвал такава тревога. С отстраняването на Херера ответникът губеше един от най-големите си привърженици. Пресата в Ню Йорк изведнъж обявяваше провала на големите компании и недвусмислено обсъждаше резултатите от ндна тежка присъда. Статията на Баркър в „Могул“ бе предизвикала сензация. Джанкъл се оказа пълен провал. Лутър Вандъмиър от „Трелко“, най-умният и най-влиятелният от четиримата генерални директори, бе наругал Фич по телефона през обедната почивка. Заседателите бяха в изолация и колкото по-дълго се влачеше процесът, толкова по-неприятна щеше да им стане онази страна, която призоваваше свидетели в момента.
Десетата нощ в изолация мина без произшествия. Нямате немирни любовници. Нито пък тайни екскурзии по игралните домове. Нямаше дори шумни ориенталски мелодии. Никой не съжаляваше за Херера. Сутринта той бе събрал багажа си за броени минути, повтаряйки непрекъснато на шерифа, че е оклеветен и няма да остави нещата току-така.