— Тя е.
Фич се хвърли към телефона.
— Здравей — любезно изрече той.
— Здрасти, Фич. Слушай, можеш ли да познаеш от кого още се дразни Николас?
Той глухо изстена и затвори очи.
— Не знам.
— Нали ме разбираш, тоя тип създава много ядове на Николас. Май ще трябва да го изхвърлим.
— Кого? — умолително изрече Фич.
— Лони Шейвър.
— О! По дяволите! Не! Не можеш да го направиш!
— По-кротко, Фич.
— Не го прави, Марли! За бога!
За няколко секунди тя го остави насаме с отчаянието, после подхвърли:
— Ти май много си падаш по Лони Шейвър.
— Трябва да престанеш, Марли, разбираш ли ме? Така доникъде няма да стигнем.
Фич усещаше колко отчаяно звучи гласът му, но вече не владееше положението.
— Николас трябва да си осигури хармония между заседателите. Това е. А Лони смущава спокойствието.
— Не го прави, моля те. Нека си поговорим.
— Точно това правим, Фич, но няма да е за дълго.
Фич дълбоко си пое дъх, после още веднъж.
— Играта почти е приключила, Марли. Добре, позабавлява се, кажи сега какво искаш.
— Имаш ли нещо за писане?
— Разбира се.
— На Фултън Стрийт сто и двайсет има двуетажна сграда от бели тухли. Стара постройка, разделена на малки кантори. Стая шестнайсет на горния етаж е моя поне за още един месец. Не е много хубава, но там ще се срещнем.
— Кога?
— След един час. Само двамата. Ще те гледам как идваш и ако зърна някоя от твоите хрътки, повече няма да ти проговоря.
— Дадено. Както кажеш.
— И ще те проверя за микрофончета.
— Нищо няма да нося.
Всички адвокати в екипа на Кейбъл смятаха, че Рор е посветил на своите експерти твърде много време — цели девет дни. Но през първите седем заседателите можеха поне да си нощуват у дома. Сега цареше съвсем друго настроение. Решиха да подберат двамата най-добри специалисти, да ги изкарат на подиума и да приключат с тях колкото се може по-скоро.
Освен това решиха да не засягат въпроса за пристрастяването към никотина — драстично отклонение от обичайната защитна линия при подобни процеси. Кейбъл и неговите сътрудници бяха проучили шестнайсетте предишни дела. Разговаряха с мнозина от съдебните заседатели по тях и неизменно получаваха отговора, че най-слабата част от защитата е когато разни експерти започнат да ръсят всевъзможни фантасмагории, само и само да докажат, че не съществува пристрастяване към никотина. Просто всички знаеха, че гова е лъжа.
Не се опитвай да мамиш заседателите.
За това решение се нуждаеха от одобрението на Фич и той неохотно го даде.
Първият свидетел в петък сутринта се оказа чорлав грозник с рядка рижава брада и дебели очила. Очевидно конкурсът по красота нямаше да продължи. Името му бе доктор Гънтър и според него излезе, че тютюнопушенето в крайна сметка не предизвиква рак. Само десет на сто от пушачите се разболяват. Ами останалите деветдесет процента? Както можеше да се очаква, Гънтър разполагаше с куп достоверни проучвания и бе нетърпелив да изскочи пред заседателите с нагледни материали и показалка, за да обясни в пълни подробности последните си вълнуващи открития.
Всъщност Гънтър не идваше, за да докаже каквото и да било. Задачата му бе да обори експертите на ищеца Хило Килван и Робърт Бронски, да пусне димна завеса и да внесе в главите на заседателите основателни съмнения доколко опасно е тютюнопушенето. Той не можеше да докаже, че цигарите не предизвикват рак, но категорично твърдеше, че никой учен не е в състояние да докаже обратното с абсолютна увереност. През десет минути повтаряше едно и също:
— Необходими са нови изследвания.
За в случай, че Марли наистина наблюдава, Фич измина пеш последните две пресечки на Фултън Стрийт — приятна разходка по сенчестата алея под тих дъжд от есенни листа. Сградата се намираше в най-старата част на града, само на четири преки от Залива, сред спретнати двуетажни къщички, заети предимно от офиси и кантори. Хосе чакаше с колата на три пресечки оттук.
Фич не пое риска да вземе микрофон. Марли му бе избила тия идеи при последната среща на кея. Сега идваше съвсем сам — без микрофон, без камера, без спотаени наоколо агенти. Чувстваше се като волна птичка. Трябваше да се справи само със силата на ума си и това предизвикателство му допадаше.
Той се изкачи по скърцащото дървено стълбище, спря| пред вратата без табелка, огледа другите анонимни врати по тясното коридорче и леко почука.
— Кой е? — долетя отвътре гласът на Марли.
— Ранкин Фич — отговори той тихо, колкото да го чуе само тя.
Резето изщрака и Марли се появи по сив пуловер и джинси. Не се усмихна и не го поздрави. Затвори вратата след Фич, дръпна отново резето и мина зад евтината сгъваема маса. Фич се озърна из стаята — тясна килийка без прозорци, само с една врата, олющени стени, три стола и маса.