— Значи се разбрахме?
— Да — каза той и протегна ръка през масата. Тя неохотно я стисна. И двамата се усмихнаха на абсурдната ситуация. Двама мошеници си стискат ръцете за сделка, която никакъв съд или закон не би гарантирал, защото и съдът, и законът никога нямаше да узнаят.
Апартаментът на Бевърли Монк се намираше на петия етаж в занемарен жилищен блок. Тя го споделяше с още четири бедстващи кандидатки за филмова слава. Суонсън я проследи до малкото ъглово кафене и изчака да седне край витрината с чаша еспресо, поничка и вестник, разгърнат на страницата с предложения за работа. Едва тогава се приближи и попита:
— Извинете, вие ли сте Бевърли Монк?
Тя изненадано надигна глава.
— Да. А вие кой сте?
— Приятел на Клер Клемънт — обясни той и бързо се настани срещу нея.
— Заповядайте — каза тя. — Какво искате?
Беше малко нервна, но наоколо имаше много клиенти. Нищо не можеше да й се случи. Пък и човекът изглеждаше симпатичен.
— Информация.
— Вчера вие ми позвънихте, нали?
— Да, аз бях. Излъгах, че съм Джеф Кер. Всъщност не съм.
— Кой сте тогава?
— Джак Суонсън. Работя за една адвокатска кантора във Вашингтон.
— Клер да не е загазила?
— Нищо подобно.
— Тогава за какво е цялата работа?
Суонсън набързо описа историята за участието на Клер Клемънт във важен съдебен процес и необходимостта да проучат миналото на евентуалните съдебни заседатели. Този път спомена, че става дума за замърсени терени около Хюстън и щяло да има присъда за милиарди, затова се налагало да проверят и най-дребната подробност.
Суонсън и Фич залагаха на две неща. Първо на факта, че при вчерашния разговор Бевърли трудно си бе припомнила за Джеф Кер. Второ — на думите й, че от четири години не се е чувала с Клер. Надяваха се това да е истина.
— Ще платим за информацията — добави Суонсън.
— Колко?
Той бавно измъкна плик от вътрешния си джоб и го сложи на масата.
— Хиляда долара в брой, ако ми разкажете всичко, което знаете за Клер Клемънт.
— Сигурен ли сте, че не е загазила? — запита Бевърли, гледайки съкровището пред себе си.
— Сигурен съм. Вземете парите. Щом не сте се чували от години, какво толкова ви вълнува?
Умно казано, помисли си Бевърли. Грабна плика и го натъпка в чантата си.
— Няма кой знае какво за разказване.
— Колко време работихте с нея?
— Шест месеца.
— А колко трая познанството ви?
— Пак толкова. Когато тя постъпи в „Мълиган“, аз вече работех там. Сприятелихме се. После напуснах града и заминах на изток. Докато живеех в Ню Джърси, й се обадих един-два пъти, после май просто се забравихме.
— Познавахте ли Джеф Кер?
— Не. По онова време още не ходеше с него. Тя спомена за Джеф по-късно, когато вече бях напуснала града.
— Имаше ли други приятели или приятелки?
— Ами да. Само не питайте за имена. Напуснах Лорънс преди пет-шест години. Ето, дори не помня кога съм напуснала.
— Значи не помните нито едно име?
Бевърли отпи глътка кафе и се замисли. После светкавично изреди три колежки на Клер. Едната вече бе проверена без никакъв резултат. Другата се издирваше в момента. От третата нямаше и следа.
— В кой колеж е учила Клер?
— Не помня, някъде из Средния запад.
— Не знаете ли по-точно?
— Мисля, че не. Клер не обичаше да говори за миналото си. Имах чувството, че е преживяла нещо лошо, затова си мьлчи. Но така и не разбрах. Може да е било нещастна любов, провален брак, лошо семейство, тежко детство или нещо от тоя сорт. Просто нямам представа.
— Дали е споделяла с някого?
— Не, доколкото знам.
— Знаете ли откъде е родом?
— Казваше, че много пътувала. Но и аз не разпитвах особено.
— Може би е от околностите на Канзас Сити?
— Не знам.
— Сигурна ли сте, че наистина се е казвала Клер Клемънт?
Бевърли се навъси и отдръпна глава.
— Да не би да мислите нещо друго?
— Имаме основания да вярваме, че преди да пристигне в Лорънс, е носила друго име. Случайно да си спомняте нещо такова?
— Ами! Просто я мислех за Клер, и толкоз. Защо ще си сменя името?
— Точно това бихме искали да узнаем.
Суонсън извади бележника си и огледа имената в него. Бевърли се оказваше поредната задънена улица.
— Имаше ли нещо необичайно в апартамента й?
— Да. Беше много приятен — модерен апартамент с чудесни мебели. Личеше, че не печели само от „Мълиган“. Нали разбирате, там взимахме само по три долара на час плюс бакшишите.
— Значи е имала пари?
— Аха. Много повече от нас. Но пак ви казвам, беше страшно потайна. Просто добра приятелка и душа на компанията. Някак не вървеше да я разпитва човек.