С играч като Фич беше нормално да смята, че всеки съдебен заседател е мишена за външен натиск. Затова Николас наблюдаваше всичко. Често обикаляше по коридора, докато пристигаха гостите, а понякога следеше и как си отиват. Вслушваше се в клюките из заседателската стая. Наблюдаваше всеки зрител в залата, дори им бе измислил прякори и кодови имена.
Имаха само неясно подозрение, че Фич обработва Мили чрез Хопи. Двамата изглеждаха тъй добродушни и неразделни — точно хора, каквито Фич лесно би хванал в някоя от коварните си примки.
— Естествено, че съм сигурен. Нищо за Мили.
— Напоследък се държи малко странно — излъга Марли.
Чудесно, помисли си Фич. Значи циркът с Хопи даваше резултати.
— Какво мисли Николас за Ройс, онзи от резервите? — запита той.
— На такива по тия места им викат „бял боклук“. Няма капчица мозък. Лесно ще се подведе. Пет хилядарки, и ще го имаме. Затова Николас иска да изхвърли Севил. Вместо него вкарваме Ройс, а той ще е лесен.
Небрежният намек за подкуп стопли сърцето на Фич. На не един процес бе мечтал да намери душичка като Марли, ангелче с мръсни ръце, което да му доставя заседателите на поднос. Още не можеше да повярва!
— Кой друг би могъл да приеме пари? — бързо запита той.
— Джери е закъсал. Има сума ти дългове от хазарт, а и го чака тежък развод. Ще му трябват двайсетина хиляди. Николас още не е отворил дума, но и това ще стане през почивните дни.
— Тия хора ще ни разорят — подхвърли Фич с каменна физиономия.
Марли прихна и продължи да се смее, докато Фич не издържа и се разкиска на собствената си шега. Току-що й бе обещал десет милиона, а на адвокатите трябваше да плати още два. Клиентите му разполагаха с около единайсет милиарда капитал.
Веселието отмина и известно време двамата се преструваха, че нямат какво да си кажат. Най-сетне Марли погледна часовника си.
— А сега пиши, Фич. В момента е три и половина източно време. Парите не отиват за Сингапур. Искам да прехвърлиш десетте милиона в Ханва Банк в Холандските Антили, и то незабавно.
— Ханва Банк ли?
— Да. Корейска банка. Прехвърляш парите на своя сметка.
— Нямам сметка там.
— Ще си откриеш. — Тя измъкна от чантата си няколко сгънати листа и ги хвърли на масата. — Ето ти бланки и инструкции.
— Вече е много късно — възрази той, докато посягаше към документите. — А утре е събота.
— Млъквай, Фич. Просто вземи да прочетеш инструкциите. Ако вършиш каквото ти кажа, всичко ще мине чудесно. За подбрани клиенти „Ханва“ работи по всяко време. Искам през почивните дни парите да кацнат там на твоя сметка.
— Как ще разбереш, че са прехвърлени?
— Ще ми покажеш факса с потвърждението. Парите остават там, докато заседателите се оттеглят за решението. После напускат „Ханва“ и отиват на моя сметка. Това трябва да стане в понеделник сутринта.
— Ами ако процесът приключи дотогава?
— Фич, уверявам те, че няма да има присъда, преди парите да влязат на моя сметка. Твърдо. А ако случайно ти хрумне да ни прецакаш, обещавам да има чудесна присъда в полза на ищеца. За огромна сума.
— Да не говорим за това.
— Прав си. Всичко е планирано до най-дребни подробности, Фич. Не усложнявай нещата. Просто прави каквото ти казвам. Бягай да прехвърлиш парите.
Уендъл Рор крещя срещу доктор Гънтър час и половина и когато приключи, в залата не останаха здрави нерви. Самият Рор вероятно се чувстваше най-спокоен, защото не страдаше от собствения си тормоз. На всички останали им бе дошло до гуша. Беше петък, наближаваше пет часа и приключваше поредната седмица. С перспектива за още два почивни дни в „Сиеста Ин“.
Съдията Харкин се тревожеше за заседателите. Те изглеждаха отегчени и раздразнителни, явно им бе омръзнало да седят под ключ и да слушат приказки, за които вече не даваха пукната пара.
Адвокатите също се тревожеха. Заседателите не реагираха на показанията както трябва. Или се въртяха, или дремеха. Или зяпаха тъпо из залата, или тайно се щипеха, за да не заспят.
Но Николас не изпитваше и капка тревога за колегите си. Така ги искаше — изтощени и готови да вдигнат бунт. Тьлпата винаги се нуждае от водач.
През следобедната почивка той бе подготвил писмо до съдията Харкин, с което настояваше процесът да продължи и събота. На обяд бяха обсъдили предложението и спорът трая само няколко минути, защото той имаше готов отговор за всичко. Защо да киснат в мотела, когато със същия успех можеха да седят в ложата и да бързат към края на маратона?