— Никъде не се мяркаше друго черно лице.
Всички адвокати са мошеници, нали така? Щом Рор предлагаше пари в брой, значи и другите от процеса щяха да предложат. Дерик носеше нещо за продан. А тук беше тъпкано с богати купувачи. Такъв шанс идва веднъж в живота.
Но всички подготвени думи се изпариха, когато секретарката спря и го огледа, после взе да се озърта, сякаш търсеше помощ. Нали Клив разправяше, че всичко било адски незаконно, че ако стане алчен, веднага ще го спипат. Страхът се стовари върху плещите му с убийствена сила.
— Такова… тук ли е мистър Гейбъл? — колебливо запита той.
Тя вдигна вежди.
— Мистър Гейбъл ли?
— Да, точно така.
— Тук няма мистър Гейбъл. Вие кой сте?
Няколко наперени млади дръвници бавно минаха покрай тях, като го оглеждаха от глава до пети и отлично разбираха, че не му е тук мястото. Дерик нямаше какво повече да каже. Знаеше, че е избрал правилно фирмата, но бърка името, бърка в играта. А никак не му се ходеше в затвора.
— Май съм сбъркал — каза той и жената се усмихна любезно. Естествено, че си сбъркал, а сега бъди така добър да изчезнеш.
На масата до изхода спря и взе пет визитни картички от малък бронзов поднос. Щеше да ги покаже на Клив като доказателство за посещението.
Благодари на жената и побърза да се измъкне. Ейнджъл го чакаше в мотела.
До полунощ Мили плака и се мята между завивките, после стана и облече любимия си грамаден червен анцуг, отдавнашен коледен подарък от децата. Предпазливо открехна вратата. Полицаят Чък пазеше в дъното на коридора и тихо я поздрави. Обясни му, че иска да хапне нещо, после трьгна по сумрачния коридор към Балната зала, откъдето долиташе неясен шум. Седнал сам на канапето, Николас дьвчеше пуканки и пиеше газирана вода. По телевизията предаваха ръгби от Австралия. Полицейският час на Харкин отдавна беше забравен.
— Къде бродиш по никое време? — запита той, като изключи звука.
Мили седна до него с гръб към вратата. Очите й бяха подпухнали и зачервени. Късата й прошарена коса стърчеше на всички страни. Много важно! Мили живееше в дом, пълен с хлапета. Влизаха, излизаха, седяха, спяха, хранеха се, гледаха телевизия, тършуваха из хладилника и непрестанно| я виждаха по този червен анцуг, с който не би се разделила за нищо на света. Мили просто беше родена за майка.
— Не ми се спи — отвърна тя. — Ами ти?
— Не ми е до сън в тоя мотел. Искаш ли пуканки?
— Не, благодаря.
— Хопи намина ли тая вечер?
— Да.
— Свестен човек изглежда.
Тя помълча и въздъхна:
— Да, така е.
Отново настана пауза. Двамата седяха мълчаливо и се чудеха какво още да кажат.
— Да потърся ли някой филм? — запита накрая той.
— Не. Може ли да те питам нещо? — изрече тя много сериозно и Николас изключи телевизора. Сега светеше само мъждивата настолна лампа.
— Казвай. Виждаш ми се разтревожена.
— Има защо. Въпросът е юридически.
— Ще се опитам да отговоря.
— Добре. — Тя въздъхна дълбоко и сплете пръсти. — Ако някой заседател открие, че вече не може да бъде честен и безпристрастен… какво да прави тогава?
Той погледна първо стената, после тавана и отпи глътка вода.
— Мисля, че всичко зависи от обстоятелствата.
— Не те разбирам, Николас.
Толкова мило момче, толкова умно. Най-малкият й син искаше да стане адвокат и напоследък тя често се надяваше да излезе умен като Николас.
— За по-просто дай да прескочим условностите — предложи той. — Нека речем, че става дума за теб, бива ли?
— Добре.
— Значи по време на процеса е станало нещо, което ти пречи да бъдеш честна и безпристрастна? Тя бавно кимна.
— Да.
Николас се позамисли, след това каза:
— Смятам, че всичко зависи от това дали въпросното нещо е станало в съда или извън него. От нас като съдебни заседатели се очаква именно да вземем страна в течение на процеса. Така ще стигнем до присъдата. И в това няма нищо лошо. То е част от пътя към решението.
Тя разтърка лявото си око и бавно запита:
— Ами ако не е това? Ако е нещо извън съда?
Той подскочи.
— Еха! Работата става сериозна.
— Колко сериозна?
За да подсили напрежението, Николас стана, придърпа един стол към Мили и седна плътно до нея.
— Какво има, Мили? — тихо запита той.
— Трябва ми помощ, а няма към кого да се обърна. Заключена съм на това ужасно място, далече от близки и приятели. Просто няма кого да помоля. Ще ми помогнеш ли, Николас?