Четвърта страница изреждаше имената на седемнайсетте адвоката, пряко свързани с делото, после следваха още осемдесет имащи някакви отношения с тях. Познавате ли някой от тези адвокати? Срещали ли сте се с някой от тях? Влизали ли сте в делови контакти? Случвало ли се е някой от тези адвокати да защитава правните ви интереси?
Николас Истър отмяташе бързо. Не. Не. Не.
Пета страница съдьржаше имената на потенциалните свидетели — шейсет и двама души, включително ищцата Селист Уд. Познавате ли някой от тези хора? Не.
Той си наля още една чашка кафе и добави две лъжички захар. Снощи бе попълвал въпросника цял час, тази сутрин също. Слънцето тъкмо изгряваше. За закуска имаше банан и вчерашна поничка. Той се замисли над последния въпрос, после пое молива и попълни отговора спретнато, почти педантично — само с печатни букви, защото почеркът му беше разкривен и почти нечетлив. Знаеше, че до вечерта и двете страни ще хвърлят цял куп експерти по почерците да проучат въпросника — не толкова заради казаното в него, колкото заради начина, по който оформя буквите. Искаше да го сметнат за скромен, разсъдлив и интелигентен човек без предразсъдьци, способен да слуша най-внимателно и да решава по съвест, тоест тъкмо такъв съдебен заседател, какъвто биха желали да имат.
Беше изчел три книги за тайните на графологията.
Отново се върна към въпроса за тютюневите субсидии, защото не беше лесен. Разполагаше с готов, отдавна обмислен отговор И искаше да го изложи съвсем ясно. А дали да не го замъгли? Дали да не отговори така, че да прикрие чувствата си, без да стресне и двете страни?
Почти същите въпроси бяха използвани и миналата година при делото „Симино“ в Алънтаун, щата Пенсилвания. Тагава Николас се наричаше Дейвид Ланкастър; временно прекъснал студент по режисура, с истинска черна брадичка и фалшиви очила с рогови рамки, който работеше в магазин за видеокасети. Преди да предаде формуляра през втория ден от подбора на заседателите, той бе преписал всички въпроси. Делото беше подобно, но с друга вдовица, друга тютюнева компания и друга тълпа адвокати. Само Фич си оставаше същият.
Онзи път Николас-Дейвид бе успял да се справи с препятствията, но подборът на заседателите привърши четири реда, преди да стигнат до него. Тогава обръсна брадата, захвърли фалшивите очила и след един месец напусна града.
Докато пишеше, сгъваемата масичка леко потрепваше под ръката му. Тесният хол отдясно беше обзаведен с паянтов люлеещ се стол, телевизор върху сандък и прашен диван, купен на битпазара за петнайсет долара. Навярно би могъл да си позволи по-прилична квартира, но всеки договор за наем оставя следа. Знаеше, че наоколо дебнат хора, готови, ако потрябва, да се ровят и из боклука му, само и само да открият какво представлява всъщност.
Помисли си за блондинката и се запита къде ли ще цъфне днес, вероятно с цигара в ръка, готова да го въвлече в поредния скучен разговор за тютюнопушенето. Изобщо не му бе хрумвало да й позвъни, но живо го интересуваше за коя страна работи. Сигурно за тютюневите компании, защото като агент изглеждаше тъкмо по вкуса на Фич.
От правните си проучвания Николас знаеше, че за блондинката, пък и за който и да било наемник е крайно неморално да се обръща пряко към един бъдещ съдебен заседател. Знаеше също така, че Фич разполага с достатъчно пари, за да й уреди безследно изчезване, докато на следващия процес отново изплува, но вече червенокоса и с интерес към градинарството. Понякога разобличението е невъзможно.
Грамаден матрак, купен пак от битпазара, се мъдреше върху голия под в тясната спалня и я изпълваше почти изцяло. За шкафчета служеха няколко претъпкани кашона. По пода се валяха дрехи.
Това бе временно жилище, каквото човек наема за месец-два, преди да напусне града някоя нощ; тъкмо това възнамеряваше да стори. Живееше тук вече шест месеца и сега този апартамент се водеше за негов официален адрес, поне така пишеше в регистъра на гласоподавателите и новата му шофъорска книжка. На няколко километра оттук бе наел по-прилична квартира, но не би рискувал да се мерне натам.
Живееше щастливо и бедно като един от многото закъсали студенти без имот и без отговорности. Беше почти уверен, че хрътките на Фич не са влизали в жилището му, но предпочиташе да не поема рискове. Макар и евтина, квартирата вършеше чудесна работа. В нея нямаше да открият никаква следа.
Към осем часа той привърши с въпросника и го прегледа внимателно. За процеса „Симино“ бе попълнил въпросите със съвсем различен почерк. След многомесечни упражнения беше твърдо уверен, че никой графолог не е в състоние да го засече. Тогава имаше триста евентуални съдебни заседатели, а сега още двеста, пък и кой ли би могъл да предположи, че Николас е бил и в двете групи?