— Осъзнаваш ли колко е неморално всичко това?
— Да, струва ми се, че осъзнавам.
— Харесваш ми.
— Върви да харесваш някой друг, Фич. Засега толкова. Хайде, че имам работа.
— Да, скъпа — отвърна Фич и скочи на крака, затваряйки куфарчето в движение.
Малко след пладне Марли откри един агент на ФБР от Джаксън, Мисисипи, който седеше в кабинета си през почивния ден, за да отметне малко канцеларска работа. Представи му се с фалшиво име и каза, че работела в агенция за недвижими имоти в Билокси. Подозирала двама души, че се представят за агенти на ФБР, а всъщност не са. Двамата тормозели шефа й, заплашвали, показвали значки и тъй нататък. Смятала, че имат нещо общо с игралните домове. За всеки случай подхвърли и името на Джими Хъл Моук. Човекът й даде телефонния номер на някой си Мадьн, млад агент на ФБР от Билокси.
Мадьн лежеше с грип, но все пак се съгласи да поговорят, особено след като разбра, че може би има нещо около Джими Хъл Моук. Не бе чувал нито за Ничман, нито за Нейпиър или Кристано. Не знаеше за никакъв екип от Атланта по Крайбрежието и с всяка минута от разговора ставаше все по-възбуден. Накрая каза, че ще проучи тая работа, а тя обеща да позвъни след час.
При втория разговор гласът му звучеше много по-енергично. Във ФБР нямало агент на име Ничман. Имало Ланс Нейпиър от Сан Франциско, но той нямал нищо общо с Крайбрежието. Мадън разговарял с колегата, който проучвал Джими Хъл Моук, и онзи потвърдил, че тия тримата не може да са агенти на ФБР. Много му се искало да си поприказва с тия смелчаци. Марли обеща да уреди срещата.
В три следобед приключи защитата на ответника и съдията Харкин гордо обяви:
— Дами и господа, току-що чухте последния свидетел.
Тепърва имаше да урежда с адвокатите някои закъснели молби и предложения, но заседателите бяха свободни. Чакаха ги забавления в съботната вечер — половината отиваха с автобуса на футболен мач, а другите щяха да ходят на кино. След това им се разрешаваха лични посещения до полунощ. Утре всеки заседател можеше да напусне мотела от девет до един за църква — и то без надзор, тъй като обещаха единодушно да не говорят с никого за процеса. В неделя вечер — лични посещения от седем до десет. В понеделник сутрин ги чакаха заключителните речи и още преди пладне делото преминаваше в техни ръце.
35
Да се обяснява на Хенри Ву какво представлява футболът просто нямаше смисъл. Но пък желаещи имаше предостатъчно и май всички бяха специалисти. Николас бе играл в гимназиален отбор в Тексас, където спортът е едва ли не религия. Джери гледаше по двайсет мача седмично и твърдеше, че познава играта до тънкости, понеже се обзалагал и плащал всяка грешка от собствения си джоб. Лони, който седеше зад Хенри, също бе играл в гимназията и сега непрекъснато се привеждаше да му обяснява през рамо. Хрътката бе опознала играта покрай двамата си синове. Дори Шайн Ройс без колебание подхвърляше по някой коментар. Той не бе тренирал, но за сметка на това непрекъснато гледаше телевизия.
Бяха се скупчили плътно един до друг върху алуминиевите скамейки, настрани от навалицата. Гледаха мач между гимназиалните отбори на Гълф Коуст и Джаксън. Обстановката беше идеална за футбол — прохладно време, многобройна публика, шумна агитка, почти равен резултат.
Хенри задаваше невероятни въпроси. Защо са им толкова стегнати панталоните? Какво си приказват с треньорите в почивката? Защо всички се скупчват на едно място? Както обясни, за пръв път присъствал на футболен мач.
От другата страна на пътеката Чък и още един полицай, облечени в цивилни дрехи, гледаха напрегнато играта, бе да обръщат внимание на шестимата заседатели от най-важния съдебен процес в страната.
Строго се забраняваше какъвто и да било контакт с посетителите на други заседатели. Писмената забрана съществуваше от самото начало и Харкин непрестанно напомняше за нея. Но от време на време бе просто невъзможно да не поздравиш някого в коридора, а Николас твърдо държеше да общува с гостите при всяка възможност.
Мили не се интересуваше от филми, а още по-малко от футбол. Хопи донесе пакет чипс с лютиво топено сирене и двамата захрупаха бавно, почти без да си говорят. След вечерята се опитаха да погледат телевизия, но накрая изключиха апарата и отново заговориха за положението на Хопи. Пак имаше сълзи, извинения и дори заплахи за самоубийство, макар че Мили ги сметна за прекалено театрални. Накрая тя си призна, че е разказала всичко на Николас Истър — чудесен младеж, който познавал законите и заслужавал безрезервно доверие. Отначало Хопи изтръпна и дори се ядоса, после любопитството надделя и той с нетърпение зачака да узнае какво може да каже някой друг за кашата, в която се бе забъркал. Особено след като е учил право. Мили непрекъснато повтаряше колко се възхищавала от момчето.