По-нататьк той засегна основните моменти от показанията на Фрик, Бронски и Килван, без да задълбава в подробности. Напомни им за Лорънс Криглър — човека, който бе работил в тютюневата промишленост и знаеше мръсните й тайни. Десетина минути посвети на безгласия Лион Робилио, който двайсет години се бе сражавал на страната на тютюна, преди да осъзнае колко престъпна е тази промишленост.
Когато стигна до децата, Рор ускори темпото. За да оцелее тютюневата индустрия, трябва да хване юношите в своята примка и да натрапи продукцията си на бъдещото поколение. Тук Рор помоли съдебните заседатели да си припомнят кога са започнали да пушат, сякаш бе чул за какво разговаряха преди време.
Всеки ден три хиляди деца се насочват към пагубния навик. Една трета след време ще загинат от него. Какно да се каже още? Не е ли време да принудим богатите корпорации да поемат отговорност за своята продукция? Да привлечем вниманието им. Да ги принудим да оставят децата на мира. Не е ли време да платят за злините, причинени от тяхното производство?
Той вече не криеше злобата си, когато заговори за никотина и упорития отказ на тютюневите компании да признаят за пристрастяването. Бивши наркомани твърдели, че е по-лесно да зарежеш марихуаната и кокаина, отколкото цигарите. С още по-люта злоба Рор спомена Джанкъл и неговите теории за злоупотребата.
После той примига и моментално се преобрази. Заговори за своята клиентка мисис Селист Уд — прекрасна съпруга, майка, приятелка, станала жертва на тютюневата индустрия. Разказа за нейния съпруг, покойния мистър Джейкъб Уд, който попаднал в капана на цигарите „Бристълс“ и двайсет години напразно опитвал да се отърве от тази любима рожба на „Пинекс“. След него оставали безутешни деца и внуци. Той загинал на петдесет и една години само защото употребявал законно произведен продукт, и то точно по утвърдения начин.
Рор пристъпи към черната дъска и набърза пресметна няколко цифри. Икономически погледнато, животът на Джейкъб Уд бе струвал около милион. Заедно с някои други щети общата сума достигна два милиона. Това бяха реалните щети, финансовото обезщетение, което се полагаше на семейството след смъртта на Джейкъб.
Но въпросът не опираше само до реалните щети. Рор изнесе светкавична лекция за наказателните обезщетения и тяхната роля за усмиряване на големите корпорации. Как може да се накаже една компания, която притежава осемстотин милиона долара в брой?
Като я удариш така, че да я заболи.
Рор нарочно се въздържа да предложи някаква сума, макар че по закон имаше това право. Когато приключи с речта и се върна на масата, той просто остави върху дъската огромен надпис: $ 800 000 000. Благодари за вниманието и седна. Четирийсет и осем минути.
Негова светлост обяви десет минути почивка.
Въпреки четирите часа закъснение Суонсън бе готов да я разцелува. Но не го стори по две причини — защото се боеше от зараза и защото я придружаваше мърляв младеж, облечен в черна кожа от глава до пети, с боядисани в смолисто черно коса и козя брадичка. На челото му бе татуирано с едри букви името ДЖЕЙД, а по ушите му висеше цяла колекция обици.
Джейд мълчаливо придърпа стол и застана на стража като доберман.
Бевърли очевидно бе яла пердах. Долната й устна беше разцепена и подута. Пудрата по бузата й не успяваше да прикрие голямото синьо петно. Дясното око също изглеждаше подпухнало. Тя вонеше на марихуана, евтино уиски и още някаква гадост.
Суонсън беше готов да фрасне Джейд по татуировката и да му откъсне обиците една по една.
— Носиш ли парите? — запита Бевърли, като се озърташе към Джейд, който безизразно зяпаше Суонсън. Нямаше съмнение кой ще получи парите.
— Да. Разкажи ми за Клер.
— Първо да видя парите.
Суонсън извади малък плик, отвори го леко, за да покаже банкнотите, после го притисна с длани върху масата.
— А сега казвай по-бързо — нареди той, без да откъсва поглед от Джейд.
Бевърли също погледна Джейд, който кимна вдървено, като слаб актьор.
— Давай.
— Истинското й име е Гейбриъл Брант. Родена е в Кълъмбия, щата Мисури. Там е учила, а майка й преподава средновековна история в университета. Друго не знам.
— А нещо за баща й?
— Мисля, че е умрял.
— Друго?
— Няма друго. Дай парите.
Суонсън плъзна плика по масата и веднага скочи на крака.
— Благодаря — каза той и изчезна.